Беше толкова различно от онзи юлски ден преди години, когато с Фокс и Гейдж бяха поели по тази пътека. Нямаше радио, от което да гърми рап или хеви метъл, нямаше пакети „Литъл Дебис“ и невинно детинско вълнение заради един откраднат ден и нощта, която щеше да последва.
От онази нощ и тримата вече не бяха невинни деца. Кал неволно повдигна ръка към лицето си, където някога очилата се плъзгаха надолу по носа му.
— Как си, капитане?
Куин го настигна и леко го смушка.
— Добре. Просто се замислих за онзи отдавнашен ден. Горещината, зеленината, скапаното радио, което Фокс беше домъкнал. Лимонадата на майка ми, пакетираните сладкишчета…
— Всички бяхме плувнали в пот — добави Фокс зад него.
— Е, вече стигнахме до Хестърс Пул — каза Гейдж и прекъсна спомените.
Водата напомни на Кал по-скоро за тресавище, отколкото за хладното и забранено езеро, в което с приятелите му бяха скочили толкова отдавна. Представи си как влиза сега и затъва в тинята все по-дълбоко, докато никога вече не види светлина.
Спряха за почивка, както тогава, но този път имаше кафе вместо лимонада.
— И тук са идвали елени. — Лейла посочи към земята. — Това са следи на елени, нали?
— Някои са на елени — отвърна Фокс, — други — на еноти.
Побутна я по ръката да се обърне и показа няколко стъпки в калта.
— Еноти? — Тя се усмихна и се наведе да ги погледне по-отблизо. — Какво друго има в тази гора?
— Диви пуйки, а понякога, макар и главно на север, можеш да видиш и мечка.
Лейла бързо се изправи.
— Мечка?!
— Главно на север — повтори той, но реши, че това е достатъчен повод да хване ръката й.
Сибил приклекна до езерото и се загледа във водата.
— Малко е студено за къпане — отбеляза Гейдж.
— Хестър се е удавила тук. — Тя вдигна глава и погледна Кал. — В онзи ден, когато сте влезли, ти си я видял.
— Да, видях я.
— И двамата с Куин сте я видели в съзнанието си, а Лейла — в съня си, и то много живо. Тогава… може би и на мен ще ми се разкрие нещо.
— Мислех, че дарбата ти е да надникваш в бъдещето, не в миналото — изтъкна Кал.
— Да, но все пак получавам вибрации от хора или места, които са силни. А ти? — Погледна Гейдж. — Може да събудим нещо в тандем. Готов ли си?
Без да каже нищо, той протегна ръка. Сибил я хвана и се изправи. После заедно се вгледаха в неподвижната кафява повърхност.
Водата се развълнува и разпени. Започна да се върти, да се надигат вълни с бели гребени. Зазвуча рев на море, увлечено в любовна игра с дива и яростна буря.
Нечия ръка се показа и се вкопчи с нокти в брега.
Хестър изскочи от водовъртежа, с мъртвешки бледа кожа, сплъстени мокри коси и изцъклени тъмни очи. После оголи зъби, от усилие или лудост.
Сибил се чу да крещи, докато ръцете на Хестър Дийл се разтваряха, за да я обгърнат и повлекат към въртящата се кафява вода.
— Сиб! Сиб! Сибил!
Тя с мъка се отдръпна и се озова притисната в ръцете не на Хестър, а на Гейдж.
— Какво беше това, по дяволите?
— Щеше да влезеш във водата.
Тя остана на мястото си и усети как сърцето й се разтуптя до неговото, докато Куин притискаше раменете й. Сибил хвърли поглед към повърхността на езерото.
— Никак нямаше да е приятно.
Трепереше неудържимо, но успя да впечатли Гейдж с изненадващо спокойния си глас.
— Ти видя ли нещо? — попита го Сибил.
— Водата се надигна и тя изскочи. Ти залитна към нея.
— Сграбчи ме. Сякаш искаше… да ме прегърне. Така ми се стори, но не бях достатъчно съсредоточена, за да отгатна чувствата й. Може би ако опитаме отново…
— Трябва да тръгваме — прекъсна я Кал.
— Продължи само минута.
— По-скоро близо петнадесет — поправи я Фокс.
— Но… — Сибил се отдръпна от Гейдж, когато осъзна, че все още е в прегръдката му. — За теб толкова дълго ли беше?
— Не. Само миг.
— Не. — Лейла подаде още една капачка от термос с кафе. — Спорехме дали да ви върнем и как да го направим. Куин каза, че е по-добре да ви оставим още няколко минути, че понякога е нужно известно време за загрявка.
— Е, стори ми се, че цялата случка продължи минута, не повече. И не приличаше на нищо преживяно досега.