Сибил отново погледна Гейдж.
— Не, не приличаше. На твое място скоро не бих и помислил за влизане във водата.
— Предпочитам хубав син басейн с плаващ бар.
— С много екзотични коктейли.
Куин потърка ръката на Сибил.
— Като през пролетната ваканция двехилядната година. — Сибил стисна ръката й. — Добре съм, Кю.
— Аз черпя първите „Маргарити“, когато всичко това приключи. Готови ли сте да продължим? — попита Кал.
Вдигна раницата си, обърна се и поклати глава.
— Не бива.
— Тръгваме от езерото, в което витае дух, за да продължим през демоничната гора. — Куин успя да се усмихне. — Какво лошо има?
— Пътят не е оттук. — Той посочи към разкаляната пътека. — Не е в тази посока.
Примигна от слънцето, докато изваждаше скаутския компас от джоба си.
— Мислил ли си някога да се снабдиш със съвременен GPS? — попита Гейдж.
— Това върши работа. Вижте, трябва да тръгнем на запад. Тази пътека води на север. Дори не би трябвало да е там.
— Не е. — Очите на Фокс се присвиха, изразът им стана мрачен. — Няма пътека, само храсталаци. Не е истинска. — Пристъпи от крак на крак и посочи на запад. — Натам. Трудно се различава, всичко е в кал, но…
Лейла пристъпи напред и хвана ръката му.
— Добре, добре. Така е по-добре.
— Устремил си се право към дебело дърво — предупреди го Сибил.
— Което не е истинско.
Все още хванал ръката на Лейла, Фокс тръгна напред. Образът на огромния дъб изчезна, когато той мина през него.
— Хубав номер. — Куин въздъхна. — Е, значи Туис не иска да стигнем до камъка. Ще го имам предвид.
— Аз също. — Кал я задърпа за ръката след себе си. — Компасът е у мен.
Един поглед назад бе достатъчен, за да накара приятелите си да се строят в колона, Фокс — в центъра, Гейдж — отзад, а жените — между тях.
Веднага щом пътеката стана достатъчно широка, Куин застана до Кал.
— Така ще стават нещата, Кал. — Тя погледна назад, за да се увери, че другите жени са последвали примера й и са застанали до партньорите си. — Свързани сме по този начин, Кал. Двама по двама, по тройки и цялата шесторка. Каквито и да са причините, така е.
— Приближаваме се към нещо. Не зная какво е, но водя всички ни право към него.
— Всеки от нас върви на двата си крака, Кал. — Тя му подаде бутилката вода, която носеше в джоба на якето си. — Не зная дали те обичам, защото си толкова отговорен, или въпреки това.
— Няма значение. Щом ме обичаш, може би трябва да помислим върху идеята да се оженим.
— Добра е — каза тя след миг, — ако искаш да знаеш мнението ми.
— Искам. — „Глупаво е, помисли си той, глупав начин да направиш предложение и крайно неподходящо място.“ Но не знаеха какво ги очаква в следващите мигове и му се струваше разумно да се държат за това, което имат, здраво и силно. — Съгласен съм с теб. Във връзка с тази идея ми хрумва и че майка ми ще иска традиционна сватба, с голямо, пищно тържество.
— Случайно и аз си помислих същото. Как е тя с комуникациите по телефон и имейл?
— Справя се доста добре.
— Чудесно. Ще я свържа с моята, за да се заемат заедно с подготовката. Как е графикът ти за септември?
— Септември?
Куин се загледа в зимната гора и проследи катеричка, която пъргаво се изкачи по ствола на едно дърво и се шмугна сред гъстите клони.
— Сигурно в Холоу е много красиво през септември. Все още зелено, само тук-там изпъстрено с есенни цветове.
— Мислех си за по-скоро. Например през април или май.
„Преди юли“, помисли си Кал. Преди юли, когато можеше да настъпи краят на всичко, което познава и обича.
— Нужно е време за организиране на това голямо, пищно тържество — отвърна Куин. Когато го погледна, той се увери, че напълно го разбира. — След като го победим. Още един повод за празнуване. Ще бъдем…
Замълча, когато Кал сложи пръст на устните й.
Звукът отекна ясно в настъпилата тишина. Влажно гърлено ръмжене раздвижи въздуха и по гърба на Кал пробягнаха тръпки. Кучето се сви на кълбо на земята и заскимтя.
— Този път и Лъмп го чува.
Кал направи малка крачка встрани и Куин се озова между него и Фокс.
— Не мисля, че имаме късмет и е просто мечка. — Лейла прочисти гърлото си. — Както и да е, трябва да продължим. Какъвто и образ да приеме и колкото и да не иска да стигнем до мястото…