— Тук сме, за да му разкажем играта — довърши Фокс.
— Хайде, Лъмп, тръгвай с мен.
Кучето потрепери при командата на Кал, но стана и търкайки се в краката му, запристъпва по калната пътека към Свещения камък.
Вълкът, създание, което Кал никога не би нарекъл куче, стоеше на пътеката, там, където се излизаше на откритата местност. Беше голям и черен, с очи, приличащи на човешки. Лъмп направи плах опит да отвърне на тихото, предупредително ръмжене, а после страхливо се спря до Кал.
— И през него ли ще минем? — попита Гейдж изотзад.
— Не е като фалшивата пътека. — Фокс поклати глава. — Не е истински, но е там.
— Добре.
Гейдж посегна да свали раницата си. Животното скочи.
„Сякаш лети, помисли си Кал, маса мускули и зъби.“ Сви ръце в юмруци, за да се защитава, но нямаше от какво.
— Почувствах…
Куин бавно отпусна ръцете, които бе повдигнала пред лицето си.
— Да. Не беше само студът, не и този път. — Кал хвана ръката й и я придърпа към себе си. — Имаше и тежест, само за секунда, и материя.
— Не сме усещали нещо подобно друг път, дори през Седемте. — Фокс огледа гората. — В каквото и да се е преобразявал Туис, каквото и да сме виждали, не е било реално присъствие. Винаги само си е играл с нервите ни.
— Може да приеме материална форма, за да ни нарани физически — изтъкна Лейла.
— И да пострада.
Зад нея Гейдж извади деветмилиметров „Глок“ от раницата си.
— Предвидливо — хладно отбеляза Сибил.
— За бога, Гейдж, откъде се сдоби с това?
Той повдигна вежди срещу Фокс.
— Познавам някои хора във Вашингтон. Ще стоим тук и ще треперим, или отиваме до камъка?
— Не го насочвай срещу никого — каза Фокс с умоляващ тон.
— Предпазителят е спуснат.
— Така говорят всички, преди неволно да пръснат черепа на най-добрия си приятел.
Пред тях се разкриха местността и камъкът.
— Господи, колко е красив! — прочувствено каза Сибил в захлас, докато пристъпваше към него. — Не е възможно да е творение на природата, твърде съвършен е. Мисля, че е изсечен за свещени ритуали. И е топъл. Пипнете го. Камъкът е топъл. — Заобиколи го. — Всеки с малко по-развити сетива може да почувства, че това място е светилище.
— Чие? — недоверчиво попита Гейдж. — Онова, което изскочи оттук преди двадесет и една години, не беше никак светло и добронамерено.
— Но не беше и само тъмно. Почувствахме и двете. — Кал погледна Фокс. — Видяхме и двете.
— Да. Обаче огромната черна маса погълна цялото ни внимание, когато полетяхме във въздуха като от взривна вълна.
— Но другият ни даде повечето от силата си, така мисля. Прибрах се не само без драскотина, а и с идеално зрение и невероятно силна имунна система.
— Драскотините по ръцете ми изчезнаха, както и всякакви синини от схватки. — Фокс сви рамене. — Оттогава не съм боледувал нито ден.
— А ти? — обърна се Сибил към Гейдж. — Някакво чудотворно изцеление?
— Никой от трима ни нямаше белези след взрива — започна Кал.
— Без увъртане, Кал. Никакви тайни в екипа. Старият ме бе налагал с колана си предишната вечер. Имаше този навик, когато се напие. Когато дойдох тук, целият ми гръб беше в резки, но не и когато си тръгнах.
— Разбирам. — Сибил задържа погледа му за няколко мига. — Факт е, че сте получили защита и необикновените ви дарби са ви помагали да браните своята територия, така да се каже. Иначе щяхте да бъдете просто три беззащитни хлапета.
— Чист е — изтъкна Лейла и накара всички да погледнат към камъка, където бе застанала. — Такова усещане имам. Не мисля, че някога е бил използван за жертвоприношения. Няма следи от кръв и смърт, нищо от мрака. Струва ми се чист.
— Виждал съм кръв по него — започна Гейдж. — Виждал съм го да гори. Чувал съм писъци.
— Предназначението му е друго. Може би Туис иска това. — Куин сложи длан върху камъка. — Да го оскверни, да опорочи силата му. Ако успее, ще го притежава, нали? Кал?
— Да. — Ръката му се спря над нейната. — Готова ли си?
Когато тя кимна, ръцете им се съединиха върху камъка.
Отначало бе само Куин. Само смелостта в очите й. После светът пое назад, пет години, двадесет, и той видя момчето, което бе тогава, с приятелите си, да прокарва острието по китката си в обет за братство. Бързо продължи през десетилетията и столетията, до пламъците и писъците, които отекваха, докато камъкът стърчеше хладен и бял сред надигналия се ад.