— Стегни се, Куин — заповяда си тя. — И друг път си виждала страховити неща.
Малко по-спокойна, продължи по пътя и взе следващия завой. Шосето бе тясно, с безброй криволици през тунел от дървета. Представи си колко е красиво тук през пролетта и лятото, с шарена сянка, или след сняг, когато всички тези дървета са покрити със скреж. Но под мрачното сиво небе гората изглеждаше зловещо, с голите клони, заплашително надвиснали и готови да смажат всеки, дръзнал да навлезе сред тях, сякаш те са единствените, които имат право да живеят тук.
Чувството стана още по-натрапчиво, защото вече не минаваха и други коли, а когато изключи радиото заради твърде силната музика, чуваше единствено свирещия вятър.
„Град на призраци“, помисли си тя и едва не забрави да завие по чакълената алея.
Какво би накарало някого да се установи тук, запита се тя. Сред тази гъста гора, където пустите заснежени поляни сякаш се крият от слънцето. Където звучи само предупредителният вой на природата. Всичко изглеждаше кафяво, сиво и мрачно.
Премина по малък мост над извивка на потока и пое по лекото възвишение на тясната алея.
И тогава видя къщата, точно каквато й бе описана.
Намираше се на нещо, което Куин би нарекла по-скоро малка могила, отколкото хълм, с наклонена градина, оформена на стъпаловидни тераси с множество храсти, които навярно грееха в ярки багри през пролетта и лятото.
Нямаше тревна площ, което я наведе на мисълта, че семейство Хокинс са проявили находчивостта да предпочетат дебел пласт шума, храсти и дървета пред традиционната зелена трева, чието косене и плевене несъмнено бе досадна работа.
Впечатли я терасата, която заобикаляше къщата отпред и отстрани, а би се обзаложила, че и отзад. Харесаха й земните тонове на каменните стени и големите прозорци.
Чудесно се вписваше в колорита на околността, сякаш мястото й бе точно тук, сред гората.
Спря до стар пикап „Шевролет“, слезе от колата си и застана да я съзерцава.
Сега разбра защо някой бе избрал това място за живеене. Безспорно имаше някаква призрачна аура, особено за човек с усет и слабост към подобни неща. Притежаваше неповторим чар и атмосфера на уединение, но и самота. Можеше да си представи много добре как седи на предната тераса в лятна вечер, със студено питие в ръка и се наслаждава на тишината.
Преди да закрачи към къщата, входната врата се отвори.
Чувството, че сякаш са се срещали и преди, бе мигновено и почти замайващо. Той стоеше на вратата на колибата, с капки кръв по ризата, наподобяващи червени цветя.
Не можем повече да останем тук.
Думите прозвучаха в съзнанието й, изречени с ясен и някак познат глас.
— Госпожица Блек?
Жената рязко се обърна назад. Нямаше никаква колиба, а мъжът, застанал на прекрасната тераса пред красивата си къща, нямаше яркочервени петна по дрехите. И от очите му не струеше силата на безгранична любов и дълбока скръб.
Все пак трябваше да се облегне на колата си за минута, за да си поеме дъх.
— Да, здравейте. Просто… се възхищавах на къщата. Страхотно място.
— Благодаря. Трудно ли го намерихте?
— Не, не. Напътствията ви бяха точни.
И, разбира се, бе глупаво да водят този разговор навън в мразовития вятър. Озадаченият израз на лицето му издаде, че му е хрумнала същата мисъл.
Куин се оттласна от колата и си придаде изражение, което се надяваше да изглежда спокойно и приветливо, докато изкачва трите дървени стъпала.
„Толкова е чаровно сериозен“, осъзна тя, когато най-сетне се опомни. С тези развети от вятъра коси и проницателни сиви очи. Като се добавеше закачливата усмивка и високото стройно тяло в дънки и памучна риза, всяка жена би се изкушила да окачи на врата му табела „Продадено“.
Тя се приближи и протегна ръка.
— Куин Блек. Благодаря, че се съгласихте на тази среща, господин Хокинс.
— Кал. — Той пое ръката й, стисна я и я задържа в своята, кимвайки към вратата. — Не стойте навън в този вятър.
Влязоха направо във всекидневната, която съчетаваше уют с мъжки вкус. Големият диван бе с лице към високите предни прозорци, а фотьойлите сякаш приканваха човек да се отпусне и потъне в тях. Може би масите и лампите не бяха антики, но имаха вид на неща, които нечия баба би предала на поколенията, когато реши да преобзаведе собствения си дом.
Имаше дори каменна камина, пред която като на картина спеше голямо куче смесена порода, блажено изтегнато на пода.