— Ще взема палтото ви.
— Да не би кучето ви да е изпаднало в кома? — попита Куин, когато забеляза, че нито мускул в тялото му не трепна.
— Не. Лъмп води бурен и динамичен вътрешен живот, който изисква дълги периоди на почивка.
— Разбирам.
— Искате ли кафе?
— С удоволствие. Бихте ли ми показали къде е тоалетната? Идвам от дълъг път.
— Първата врата вдясно.
— Благодаря.
Гостенката се затвори в малкото, безупречно чисто помещение — колкото за да се облекчи, толкова и за да се отърси от шока.
— Е, Куин — прошепна тя на себе си, — започва се.
Четвърта глава
Бе чел нейни произведения, бе разглеждал снимки и търсил информация и интервюта в Гугъл. Кал не бе човек, който ще се съгласи да разговаря с писател, журналист или интернет блогър за Холоу, за себе си или за каквото и да било без предварително проучване.
Книгите и статиите й му се струваха интригуващи. Допадаше му очевидната й слабост към малките градчета и бе впечатлен от интереса и тълкуванията й за местните легенди, предания и загадъчни явления.
Одобряваше факта, че все още пише по някоя статия за списанието, чрез което е постигнала своя пробив още като колежанка. Това говореше за лоялност.
Не се разочарова, когато портретната й снимка разкри, че е привлекателна жена, със секси непокорни златисторуси коси, яркосини очи и леко издадена горна устна.
Снимката бледнееше пред оригинала.
„Може би всъщност не е красавица“, помисли си той, докато наливаше кафе. Трябваше да се вгледа по-внимателно и се надяваше тогава умът му да стане по-бистър, за да реши.
Но без всякакво съмнение тя излъчваше силна енергия и умопомрачителен сексапил.
Вероятно идваше от тялото й, което не се виждаше на снимката. Дамата имаше забележителни форми.
Не че не се бе нагледал на красиви женски тела, всъщност лично и отблизо бе опознал формите на доста голи хубавици. Тогава защо стоеше в собствената си кухня като замаян, когато една привлекателна и напълно облечена жена бе влязла в къщата му? За делова среща.
— За бога, порасни най-сетне, Хокинс.
— Моля?
Мъжът буквално подскочи. Тя стоеше в кухнята, няколко крачки зад него, с шестнадесеткаратова усмивка.
— На себе си ли говореше? И аз го правя понякога. Защо хората го смятат за признак на лудост?
— Защото искат да ни принудят да разговаряме с тях.
— Вероятно си прав.
Куин побутна назад една дълга руса къдрица.
Кал се увери, че не е красавица. Тази плътна горна устна, леко кривнат нос и възголеми очи не се вместваха в традиционните представи за красота. Не би я нарекъл и „хубава“. Думата му се струваше твърде проста и скромна. Не пасваше и „готина“.
Единственото подходящо определение, което му хрумна бе „секси“, но навярно разсъдъкът му отново бе замъглен.
— Не попитах как предпочиташ кафето.
— О! Едва ли ти се намира нискомаслено мляко.
— Често се чудя защо някои хора купуват такова.
Искреният й смях раздвижи кръвта му. Тя приближи до стъклените врати към терасата, за която правилно бе предположила, че заобикаля цялата къща.
— Това навярно означава, че нямаш и изкуствени подсладители. Онези малки розови, сини или жълти пакетчета?
— Нищо от този род. Мога да ти предложа истинско мляко и захар.
— Можеш. — Нали бе хапнала ябълка, като послушно момиче? — А аз мога да приема. Ще ти задам един въпрос, само от любопитство. Винаги ли къщата ти е толкова чиста и подредена, или си се постарал заради мен?
Кал извади млякото.
— Подредеността е по-присъща на жените. Предпочитам думата „организираност“. Обичам реда. Освен това — той й подаде лъжичка за захарницата — майка ми може да ме посети ненадейно всеки момент. Ако къщата ми не е чиста, лошо ми се пише.
— Ако не се обаждам на майка си поне веднъж в седмицата, започва да си въобразява, че съм заклана от психопат убиец. — Куин виновно посегна към захарта и си сложи половин лъжичка. — Добре че е така, нали? Че семейните връзки са разтегливи като ластични въжета.
— Държа на тях. Какво ще кажеш да поседнем в хола, пред камината?
— Идеално. Е, откога живееш тук? В тази къща — добави тя, докато излизаха с чашите си от кухнята.
— От около две години.