— Не обичаш съседи, а?
— Съседите са хубаво нещо, а и прекарвам доста време в града. Понякога предпочитам тишината.
— Както всеки човек. Аз също, от време на време. — Куин се настани на един от фотьойлите в хола. — Изненадвам се, че на други хора не им е хрумнала същата идея като на теб и наоколо не са изникнали още къщи.
— Имаше планове за нещо подобно. Но така и не се осъществиха.
„Предпазлив е“, реши Куин.
— Защо?
— Не се е оказало финансово атрактивно, предполагам.
— Но ти си тук.
— Имотът беше собственост на дядо ми, няколко акра от Хокинс Ууд. Завеща ги на мен.
— И затова си построил тази къща.
— Донякъде. Харесваше ми мястото. — Тук намираше уединение, когато му бе нужно. И беше близо до горите, в които всичко се бе променило. — Познавам хора в строителния бранш и я вдигнахме. Как е кафето?
— Страхотно. И в готвенето ли си толкова добър?
— Кафето е специалитетът ми… Чел съм книгите ти.
— Как ги намираш?
— Харесаха ми. Навярно се досещаш, че нямаше да си тук, ако не беше така.
— Тогава щеше да ми е далеч по-трудно с книгата, която искам да напиша. Носиш фамилията Хокинс, потомък си на рода, основал селището, което после се е превърнало в град. И един от ключовите участници в неотдавнашните необясними инциденти, свързани с града. Направих сериозно проучване за историята, слуховете, легендите и различните обяснения — каза тя и пъхна ръка в торбата, която й служеше едновременно за дамска чанта и за куфарче. Извади диктофон, включи го и го нагласи на масата между тях.
Усмивката й бе изпълнена с енергия и интерес, когато сложи бележника в скута си и отгърна на чиста страница.
— Е, кажи ми, Кал, какво се случи на седми юли хиляда деветстотин осемдесет и седма, деветдесет и четвърта и две хиляди и първа година.
Диктофонът го накара да изпита… неудобство.
— Направо по същество, а?
— Обичам да научавам нови неща. Седми юли е твоят рожден ден, както и на Фокс О’Дел и Гейдж Търнър, родени в същата година като теб, с които сте отраснали заедно в Хокинс Холоу. Прочетох статии за теб, О’Дел и Търнър, в които се твърди, че вие сте отговорни за инцидента, изправил на нокти местната пожарна на единадесети юли осемдесет и седма, когато началното училище пламнало, както и че заслугата за спасяването на живота на Мериън Листър, която е била в сградата по това време, е ваша.
Тя продължи да го гледа в очите, докато говореше. Стори му се интересно, че не се налага да прави справка в записките си и явно не се нуждае от миг почивка.
— Според първоначалните доклади вие сте били заподозрени в умишлено причиняване на пожара, но било доказано, че вината е на самата госпожица Листър. Получила е изгаряния втора степен на близо тридесет процента от тялото, както и мозъчно сътресение. Ти и приятелите ти, три десетгодишни момчета, сте я измъкнали навън и сте се обадили на противопожарната служба. В онази година госпожица Листър е била на двадесет и пет години, преподавателка на четвърти клас, без криминално досие и данни за психично заболяване. Вярна ли е цялата тази информация?
„Излага фактите в хронологичен ред“, забеляза Кал. Поне онези, които бяха известни. Но сред тях не присъстваше неописуемият ужас, когато бяха влезли в горящата сграда и бяха заварили симпатичната госпожица Листър да се хили идиотски и да тича през пламъците. Или какво бе да я гонят по коридорите, докато дрехите й горят.
— Получила е нервен срив — отвърна Кал.
— Очевидно. — Усмивката на Куин не изчезна, когато повдигна вежди. — Освен това, през същата седмица е имало десетина сигнала на телефон деветстотин и единадесет за домашно насилие, повече, отколкото през последните шест месеца в Хокинс Холоу. Имало е две самоубийства и четири опита за самоубийство, безброй нападения, три разказа за изнасилвания и шофьор, блъснал пешеходец и избягал. Няколко жилища и офиси са били вандалски опустошени. Никой, буквално никой от хората, замесени в което и да е от документираните деяния, няма ясен спомен за тях. Говори се, че в града е настъпила масова истерия или халюцинации, породени от неизвестна заразна болест, предавана чрез храната или водата.
— Доколкото си спомням, бях десетгодишен и изплашен до смърт.
Тя прие думите му с кратка лъчезарна усмивка.
— Разбира се. — Усмивката изчезна. — Бил си на седемнадесет през деветдесет и четвърта, когато през седмицата около седми юли е настъпила… да кажем, нова криза. Трима души са били убити, единият — обесен в парка, а никой не се е явил като свидетел или за да направи самопризнания. Имало е изнасилвания, побои и самоубийства, две къщи са били изгорени до основи. Има сведения, че ти, О’Дел и Търнър сте успели да натоварите някои от ранените и пострадалите в училищния автобус и да ги транспортирате до болницата. Точни ли са фактите?