— Поне дотук.
— Смятам да продължа. През две хиляди и първа…
— Моделът ми е добре известен — прекъсна я Кал.
— Повтаря се на всеки седем години — кимна Куин. — Трае седем нощи. Денем, доколкото ми е известно, нищо не се случва. Но от здрачаване до изгрев сякаш адът изригва. Едва ли е съвпадение, че тази аномалия възниква веднъж на всеки седем години, като започва на рождения ви ден. Седем се смята за магическо число от онези, които практикуват магия, черна или бяла. Ти си роден на седмия ден от седмия месец на хиляда деветстотин седемдесет и седма година.
— Ако знаех отговорите, щях да предотвратя онова, което се случва. Ако знаех отговорите, нямаше да разговарям с теб. Съгласих се на тази среща, защото може би… може би ти ще ги откриеш или ще ми помогнеш да ги открия.
— Тогава ми кажи какво се случи, кажи ми всичко, което знаеш със сигурност, дори и да ти се струва налудничаво.
Кал остави кафето, наведе се напред и се вгледа дълбоко в очите й.
— Не на първа среща.
„Остроумен е“, каза си тя с възхищение.
— Добре. Следващия път първо ще те поканя на вечеря, но сега би ли влязъл в ролята на екскурзовод, за да ме заведеш до Свещения камък?
— Днес вече е твърде късно за двучасов поход през гората. Няма да се върнем, преди да се стъмни.
— Не се страхувам от тъмнината.
Погледът му стана студен.
— Ще започнеш. Мога да те уверя, че в тази гора има места, където никой не би стъпил по тъмно, по което да е време на годината.
Ледена тръпка пропълзя по тила й.
— Виждал ли си някога момче на същата възраст, на която си бил ти през осемдесет и седма? Момче с тъмна коса. И червени очи. — Видя го да пребледнява и това издаде, че е поразен. — Виждал си го.
— Защо питаш?
— Защото аз го видях.
В този миг Кал скочи на крака, закрачи към прозореца и се загледа в горите. Светлината навън вече бе по-слаба, отколкото преди час.
Никога не бяха разказвали за момчето, мъжа или какъвто и образ да приемаше създанието. Да, беше го виждал, и то не само през кошмарната седмица на всеки седем години.
Беше го виждал в сънищата си. Беше го зървал за миг, с крайчеца на окото си или да се шмугва сред гората. Или с лице, притиснато към тъмното стъкло на прозореца на спалнята му… със зловеща усмивка.
Но никой, никой, освен него, Фокс и Гейдж не го бе виждал през интервалите.
Защо точно тя?
— Кога и къде го видя?
— Днес, малко преди да свия по пътя през гората. Притича пред колата ми. Изскочи изневиделица. Хората винаги казват така, но този път беше истина. Момче, а после куче. Накрая изчезна. След миг вече нямаше нищо.
Чу я да става и когато се обърна, се изуми да види ослепителна усмивка на лицето й.
— И това ти доставя удоволствие?
— Вълнуващо е. Носи тръпка. Въздействието беше невероятно. Изживях нещо, което може да се нарече лична среща със свръхестественото. Страшничко е, безспорно, но все пак вълнуващо. Подобни неща ме зареждат с енергия.
— Очевидно.
— Знаех, че там има нещо, и си помислих, че е голямо. Но да получа потвърждение още първия ден, това е като да намеря златна жила с първата копка.
— Не съм потвърдил нищо.
— Лицето ти го стори. — Куин взе диктофона и го изключи. Днес нямаше да узнае нищо от него. Кейлъб Хокинс наистина бе предпазлив. — Трябва да отида в града, да се регистрирам в хотела, да поразгледам. Би ли приел покана за вечеря днес?
Тя действаше със замах, а той сякаш бе готов да изчаква безкрайно дълго.
— Не е ли по-добре да си починеш? Ще поговорим за вечерята и за други неща в близките няколко дни.
— Харесват ми мъже, с които не се излиза лесно на глава. — Куин пъхна диктофона и бележника си обратно и чантата. — Ще имам нужда от палтото си.
Кал донесе палтото й. Обличайки го, тя дълго се взираше в мъжа срещу себе си.
— Знаеш ли, когато излезе да ме посрещнеш, в първия миг имах странно усещане. Стори ми се познат, сякаш сме се срещали и преди. Сякаш си ме очаквал. Беше много силно. Ти почувства ли нещо подобно?