— О!… О! Гледай! Ще…
Прозвуча вълнуващото „бум, тряс“, докато топката удряше по кеглите и ги поваляше в различни посоки. Блъскаха се едни в други, търкаляха се, въртяха се, накрая и последната се олюля като пияна и падна.
— Боже мой! — Куин буквално заподскача на пръсти. — Видя ли това? Видя ли…
Когато се обърна с израз на безкрайно задоволство, той й се усмихваше широко.
— По дяволите! — промърмори тя. — Дължа ти десет долара.
— Бързо схващаш. Искаш ли да пробваме един ъгъл?
Куин се приближи към него.
— Мисля, че съм… изтощена. Но някоя вечер ще намина за урок номер две.
— На твоите услуги. — Седнаха плътно един до друг и смениха обувките си. — Ще те изпратя до хотела.
— Добре.
Кал взе палтото си и на излизане махна на слабичкото момче на щанда за обувки.
— Връщам се след десет минути.
— Тихо — каза Куин, когато излязоха навън. — Просто послушай тази невероятна тишина.
— Шумът е част от забавлението, а тишината след това — част от наградата.
— Искало ли ти се е някога да се занимаваш с нещо друго, или откакто се помниш, винаги си изгарял от желание да станеш управител на боулинг клуб?
— Семеен увеселителен център — поправи я той. — Имаме игрални автомати, видеоигри и отделение за деца под шест години. Организираме частни тържества: рождени дни, ергенски партита, сватби…
— Сватби?
— Да. Дипломирания, годишнини, банкети…
„Определено има доста материал за статия“, убеди се тя.
— Многоръкият Шива.
— Може да се каже.
— Защо не си женен и не отглеждаш поредното поколение кралски кегли за „Боул-а-Рама“, образно казано.
— Любовта ми убягва.
— О!
Въпреки режещия студ бе приятно да върви до мъж, който естествено следва нейното темпо, да гледа как дъхът им се издига на облаци, които се сливат, преди вятърът да ги разсее.
Той притежаваше непринуден чар и убийствени очи, така че студът, сковал пръстите на краката й в стилните й, но не особено практични ботуши, не бе най-лошото.
— Ще мога ли да те открия, ако утре ми хрумне важен въпрос?
— Ще бъда в движение — отвърна той. — Мога да ти дам номера на мобилния си телефон, ако…
— Почакай. — Куин извади своя от чантата. Докато вървеше, натисна няколко бутона. — Изпрати ми стрела.
Той бързо прекъсна звъненето.
— Не мога да устоя на жена, която не само веднага намира каквото търси в загадъчните дълбини на чантата си, а и борави умело с електроника.
— Това сексистка реплика ли беше?
— Не. Майка ми винаги знае кое къде е, но все още не може да свикне да си служи с универсалното дистанционно. Сестра ми Джен е като факир с всичко — от кола с шест скорости до безжична мишка, но не може да намери нищо без двадесетминутно издирване, а другата ми сестра, Марли, изпитва ужас от електрическата отварачки за консерви. А ето че ти ме изненадваш с двете способности.
— Винаги съм била пълна с изненади. — Куин прибра телефона си обратно в чантата, когато свиха към стъпалата, водещи до дългата площадка пред входа на хотели. — Благодаря, че ме изпрати.
— Няма защо.
Последва един от онези познати мигове. И двамата се чудеха дали да си стиснат ръцете, просто да се обърнат и да продължат, или да се предадат на любопитството и да се приближат един към друг за целувка.
— Да се придържаме към безопасния път засега — реши тя. — Признавам, че устните ти ме привличат, но ако се предам на порива, нещата ще се усложнят още преди да съм се заловила с това, за което съм тук.
— Колкото и да е жалко, си права. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Затова просто ще кажа „лека нощ“ и ще изчакам, докато се уверя, че си влязла вътре.
— Лека нощ.
Куин изкачи стъпалата до вратата и леко я отвори. После хвърли поглед назад и го видя да стои там, все още с ръце в джобовете под светлината на старомодната улична лампа.
„О, да, помисли си тя, наистина е жалко.“
— Доскоро.
Кал изчака, докато вратата се затвори зад нея, а после направи две крачки и се загледа в прозорците на втория и третия етаж. Бе казала, че стаята й е с изглед към главата улица, но не бе сигурен къде точно се намира.
След няколко мига един от прозорците на втория етаж светна, което бе очакваният знак, че Куин е в безопасност.
Обърна се и след две крачки видя момчето. Стоеше на тротоара, без палто, шапка или каквато и да е защита от мразовития вятър. Дългата му буйна коса не трепваше.