— Ти не вярваш във върколаци и вампири, Куин.
Тя се завъртя на табуретката, за да бъде с лице към него.
— Съзнанието ми е отворено като денонощен бар, а предвид обстоятелствата, и твоето би трябвало да бъде. Но не, не мисля, че това същество е вампир. Видях го посред бял ден все пак. Не е и човек, което не го прави по-малко реално. Свързано е със Свещения камък. Свързано е с онова, което се случва тук на всеки седем години. Подранило е, нали?
„Да, помисли си той, умът й не престава да работи и е остър като бръснач.“
— Тук не е най-подходящото място за задълбочаване.
— Тогава кажи къде.
— Обещах да те заведа до камъка утре и ще удържа на думата си. Там ще поговорим повече. Днес не мога! — каза той, предвидил реакцията й. — Графикът ми е претоварен, а и утре е по-добре. Казват, че днес и утре ще бъде слънчево и ще се затопли. — Кал се облегна на хълбок и извади портфейла си. — Повечето сняг ще се стопи. — Погледна надолу към ботушите й, докато слагаше на бара банкноти за двете сметки. — Ако нямаш по-подходящи обувки за туризъм, най-добре си купи. Няма да изминеш и километър с тези.
— Ще се изненадаш колко мога да измина.
— Не съм сигурен. До утре, ако не се видим по-рано.
Куин се намръщи след него, докато излизаше, а Мег забърсваше плота с парцала си.
— Потаен. Права беше за това.
— Познавам го отпреди да се роди.
Куин се засмя и се подпря с лакът на бара, докато вяло разбъркваше останалата част от закуската. Очевидно един страшен сън и леко раздразнение след разговор с мъж на сутринта бяха по-ефективна диета от всякакво броене на калории. Мег изглеждаше приятна жена със закръглена фигура под кафявия панталон и памучна риза с ръкави, навити до лактите. Косите й бяха ситно накъдрени като на пудел и приличаха на кафяв облак около благото й лице с дълбоки бръчки. В бадемовите й очи имаше искра, която подсказа на Куин, че ще бъде разговорлива.
— Е, Мег, какво друго знаеш? Кажи ми нещо за Свещения камък.
— Пълни глупости, ако питаш мен.
— Така ли?
— Хората просто стават малко… — завъртя пръст до ухото си тя — … от време на време. Пийват по повечко и откачат. Нощ след нощ. Мълвата е добре дошла за бизнеса, ако ме разбираш. Привлича доста туристи. Разпитват, снимат, купуват сувенири.
— Ти никога ли не си имала странни преживявания?
— Виждала съм хора, които обикновено са трезвомислещи, да се държат като идиоти, а други, които таят злоба, още повече да се озлобяват за известно време. — Сви рамене. — Хората са такива, каквито са, но понякога се разкриват по-явно.
— Мисля, че си права.
— Ако искаш повече, трябва да отскочиш до библиотеката. Има книги за града, за историята му и какво ли не още. А Сали Кийфейфър…
— Боулинг маниачката?
Мег тихо се засмя.
— Обожава боулинга. Тя е директор на библиотеката. Ще те залее с информация, ако й зададеш въпрос. Обича да говори и няма тема, по която да не може да философства, докато ти се прииска да залепиш с тиксо устата й.
— Ще отида. Да ти се намира тиксо?
Мег отново избухна в смях и поклати глава.
— Ако искаш да разговаряш с някого, от когото да узнаеш нещо смислено, обърни се към госпожа Абът. Ръководеше старата библиотека, а сега прекарва почти цялото си време в новата.
Жената взе банкнотите, които бе оставил Кал, и отиде да долее чашите в другия край на барплота.
Кал тръгна направо към офиса си. Чакаше го обичайната сутрешна документация, телефонни обаждания, имейли. Имаше и уговорени срещи с баща си и собственика на игралните автомати, преди центърът да отвори за следобедните състезания.
Спомни си за огъня на главната улица предишната вечер. Като се добавеха и двете видения на Куин — която бе аутсайдер — определено създанието, което тормозеше града, този път бе започнало с номерата си твърде рано.
Сънят й също го обезпокои. Подробностите — мястото и всичко видяно там, му бяха добре познати. Този толкова ярък сън за езерото и камъка, както и синините, според него означаваха, че е свързана по особен начин.