— Деветдесет и седем? — Нямаше нужда Куин да се преструва на изненадана. — Обикновено имам точна преценка за възраст, а бих казала, че сте поне с десетилетие по-млада.
— Здрави кости — каза Естел с непринудена усмивка. — Загубих съпруга си Джон, също роден и отраснал тук. На пети другия месец ще станат осем години. Бяхме женени седемдесет и една години.
— Каква беше тайната ви?
— Или се научи да им се надсмиваш, или ги смачкай с чук при първа възможност.
— Ще запиша това.
— Имаме шест деца, четири момчета и две момичета, всичките са все още живи и не са в затвора, слава богу. Те ни дариха с деветнадесет внуци, а от тях имаме двадесет и осем правнуци, пет от следващото поколение и още две на път.
Куин просто ококори очи.
— Сигурно на Коледа е истинска лудница, в добрия смисъл на думата.
— Разпилени сме по света, но от време на време успяваме да се съберем всичките на едно място.
— Денис каза, че сте в пенсия. Библиотекарка ли бяхте?
— Започнах работа в библиотеката, когато и най-малкото ми дете тръгна на училище. Тогава тя се намираше в старата сграда, на главната улица. Работих там повече от петдесет години. Завърших висше образование. С Джони попътувахме, видяхме свят. Известно време крояхме планове за преместване във Флорида. Но корените ни тук са твърде дълбоки. Когато Джони се разболя, минах на половин работен ден, а после се пенсионирах. След като почина, отново се върнах на работа, все още в старата библиотека, докато новата беше в строеж, като доброволна сътрудничка, или по-скоро като жива история. Разказвам ви това, за да добиете представа за мен.
— Обичате съпруга си, децата си и техните деца. Обичате книгите и се гордеете с работата си. Обичате този град и цените живота, който сте прекарали тук.
Естел я погледна с одобрение.
— Имате забележителна дарба да правите обобщения. Не казахте „обичали сте съпруга си“, а употребихте сегашно време. Това разкрива, че сте наблюдателна и чувствителна млада жена. От книгите ви разбрах, че имате отворен и търсещ ум. Кажете ми, госпожице Блек, имате ли и смелост?
Куин се сети как създанието отвъд прозореца бе плъзнало език по зъбите си. Бе изпитала уплаха, но не бе побягнала.
— Иска ми се да вярвам, че имам. Моля ви, наричайте ме Куин.
— Куин. Фамилно име.
— Да, моминското име на майка ми.
— От галско-ирландски произход. Мисля, че означава „съветник“.
— Да, така е.
— Помня куп безполезни неща — сподели Естел с пръст на слепоочието си. — Но се питам дали името ви няма някаква връзка. Нужна е обективността и чувствителността на съветник, за да се напише книга за Холоу.
— Защо вие не сте я написали?
— Не всеки, който обича музиката, умее да я свири. Нека ви кажа няколко неща, част от които може би вече знаете. Има едно място в гората, на запад от града, което някога е било свято, свещена и загадъчна земя, преди на нея да стъпи Лазаръс Туис.
— Лазаръс Туис, лидерът на пуританската секта, радикална секта, която се отцепила, или по-точно, била отцепена от свещениците в Масачузетс.
— Да, според историческите сведения за онова време. Коренните жители на Америка ревностно пазели това свято място. А преди тях, както се говори, за този кръг се борили силите на мрака и светлината, доброто и злото, или каквато терминология предпочитате, и в него са останали зрънца и от двете. Тези зрънца дремели под повърхността век подир век и само един камък напомнял за всичко, разиграло се там. С времето спомените за битките избледнели или били изопачени от фолклора и останало само усещането, че тази земя и камъкът в нея не са обикновена пръст и скала.
Естел направи дълга пауза, в която Куин чуваше бръмченето на калорифера и тихото шляпане на подметки по пода на преминаващите покрай вратата на залата.
— Когато Туис дошъл в Холоу, градът носел името на Ричард Хокинс, който със съпругата и децата си бил първият заселник през 1648-а. Важно е да се спомене за най-голямата му дъщеря Ан Хокинс, семейството му и още шепа хора, някои от които избягали от Европа престъпници, политически или не, вече се били установили тук. Сред тях бил Джайлс Дент. Той построил малка къща сред гората, където от земята стърчал камък.
— Онзи, който сега наричат Свещения?
— Да. Дент не пречел на никого и заради лечителските си умения и познания често го търсели да помага на болни и ранени.