— Не сте сигурна дали тези сведения са точни.
— Може би оттогава е наричан с това име, станало част от местния речник. Но камъкът е бил свещен много преди заселването на Джайлс Дент и Лазаръс Туис. Има и други разкази, според които Дент се е занимавал с магии, че омагьосал Ан Хокинс, прелъстил я и тя заченала. Други твърдят, че Ан и Дент наистина са били любовници, но тя е легнала с него по своя воля и е напуснала бащиния си дом, за да заживеят заедно в малката къща до Свещения камък.
— И в двата случая е било много трудно за нея, за Ан Хокинс — замислено каза Куин. — Омагьосана или по своя воля, да живее с мъж без женитба. Ако е бил неин избор, от любов, явно е била много силна.
— Семейство Хокинс винаги са били силни. Ан е трябвало да прояви голяма сила, за да отиде при Дент, да остане с него. А после да е достатъчно силна, за да го напусне.
— Има много противоречиви разкази — започна Куин. — Защо вярвате, че Ан Хокинс е напуснала Джайлс Дент?
— Вярвам, че го е направила, за да опази онова, което е носела в утробата си.
— От кого да го опази?
— От Лазаръс Туис. Туис и последователите му дошли в Хокинс Холоу през 1651-а. Бил влиятелна личност и скоро селището попаднало под негово управление. Забранил всички танци, песни, музика и книги, освен Библията. Никаква църква, освен неговата, никакъв бог, освен неговия.
— Дотук с религиозната свобода.
— Целта на Туис никога не е била свобода. Както е характерно за жадните за власт над всички други, всявал страх, тормозел, наказвал, отлъчвал и използвал своето невидимо оръжие — гнева на избрания бог. Колкото по-голяма власт добивал, толкова по-жестоки ставали наказанията му. Затваряне в бъчви, бичуване, остригване на косите на жена, обявена за грешница, жигосване на мъж, обвинен в престъпление. И накрая, изгаряне на клада за тези, които той заклеймил като вещици. В нощта на седми юли 1652-а, по обвинение на млада жена на име Хестър Дийл, Туис повел хайка от селището към Свещения камък и Джайлс Дент. Случилото се там…
Куин се наведе напред.
Естел въздъхна и поклати глава.
— Е, има много разкази. Както и много смърт. Семена, посети отдавна, се раздвижили в земята. Някои поникнали, но загинали при пожара, опустошил поляната.
— По-малко са… разказите за станалото непосредствено след това и през следващите дни и седмици. Но минало време и Ан Хокинс се върнала в селището с тримата си сина, а Хестър Дийл родила дъщеря осем месеца, след като убийственият огън изпепелил земята около Свещения камък. Скоро, много скоро след раждането на детето, което тя твърдяла, че е изчадие на сатаната, Хестър се удавила в малкото езеро в Хокинс Ууд.
„Като напълнила джобовете си с камъни“, помисли си Куин и едва потисна тръпката, която премина през нея.
— Знаете ли какво се е случило с детето й? Или с децата на Ан Хокинс?
— Има писма, дневници, семейни библии. Но повечето конкретна информация е била загубена или никога не е излязла наяве. Ще ви трябват доста време и усилия, за да я изровите. Мога да ви кажа едно: онези семена са дремели до онази нощ през юли преди двадесет и една години. Тогава се пробудили, а с тях — и онова, което ги посяло. Разцъфтяват за седем дни на всеки седем години и задушават Хокинс Холоу. Съжалявам, напоследък бързо се уморявам. Изнервящо е.
— Да ви донеса ли нещо? Да ви откарам у дома?
— Ти си добро момиче. Внукът ми ще ме вземе. Предполагам, че вече си разговаряла със сина му, Кейлъб.
Нещо в усмивката й щракна ключе в съзнанието на Куин.
— Значи Кейлъб е ваш…
— Правнук. Почетен, би могло да се каже. Брат ми Франклин и съпругата му, най-скъпата ми приятелка Мейбъл, загинаха при катастрофа малко преди да се роди Джим, бащата на Кейлъб. Ние с Джони бяхме като баба и дядо за внуците на брат ми. Трябваше да включа и тях в дългия списък от потомци преди малко.
— Вие сте от рода Хокинс.
— Да, и корените ни тръгват от Ричард Хокинс, основателя на селището, и чрез него сме свързани с Ан. — Замълча за миг, за да даде възможност на Куин да осмисли и анализира. — Добро момче е моят Кейлъб, а носи тежко бреме върху плещите си.
— Както виждам, носи го достойно.
— Добро момче е — повтори Естел и стана. — Скоро ще си поговорим отново.
— Ще ви изпратя до долу.
— Не си прави труда. В барчето за персонала винаги има кафе и сладки за мен. Всички тук ме глезят, в най-добрия смисъл. Кажи на Кейлъб, че сме си поговорили, и че бих искала отново да поговоря с теб. Не прекарвай този хубав ден в четене на книги. Колкото и да ги обичам, животът трябва да се живее.