— Госпожо Абът?
— Да?
— Кой мислите, че е посял онези семена до Свещения камък?
— Богове и демони. — Очите на Естел бяха уморени, но ясни. — Богове и демони, а границата между едните и другите е толкова тънка, нали?
Отново сама, Куин седна. Богове и демони. Това бе голяма, огромна крачка нагоре от призраците, духовете и другите създания, витаещи нощем. Но нима това не се връзваше с думите, които бе запомнила от съня си?
Думи, чието значение бе проверила тази сутрин.
Bestia, на латински означаваше „звяр, животно“.
Beatus, на латински — „благословен“.
Devoveo, на латински — „принасям в жертва“.
„Добре, добре, помисли си тя, щом поемаме в тази посока, може би е време да повикаме подкрепление.“
Извади телефона си. Когато попадна на гласова поща, Куин натисна бутона за прекъсване на поздрава и с нетърпение зачака сигнала, за да остави съобщение.
— Сиб, обажда се К. Намирам се в Хокинс Холоу, Мериленд. И попаднах на златна мина. Можеш ли да дойдеш? Обади ми се за отговор. Кажи ми, ако не можеш, за да те убедя.
Затвори и за момента остави купчината избрани книги настрана. Вместо да се рови в тях, започна трескаво да нахвърля записки върху изложението на Естел Хокинс Абът.
Седма глава
Кал бе готов да предаде щафетата на баща си. Срещите за деня и състезанията на лигата бяха приключили, а вечерта не бе запланувано парти и до пистите нямаше никого, освен двама ветерани, които тренираха за поддържане на форма на първа писта.
В залата за видеоигри отекваше глъчка, както обикновено между последния училищен звънец и часа за вечеря. Сай Хъдзън изпълняваше ролята си на звероукротител, а Холи Лапис бе дежурна на касата. Джейк и Сара работеха на бара и през следващия един час нямаше да имат миг почивка.
Всичко и всички бяха по местата си, така че Кал можеше да поседне с баща си на бара на чаша кафе, преди да си тръгне.
Можеха да поседят на тишина. Баща му обичаше тишината. Не че Джим Хокинс бе саможив. Общуването с хора бе толкова важно за него, колкото и времето насаме, помнеше имена и лица, умееше да води разговор на всяка тема, включително политика и религия. Фактът, че успява да го прави, без да ядоса никого, според Кал бе едно от най-ценните му качества.
Пепеляворусите му коси бяха напълно посребрели през последните няколко години и на всеки две седмици ги подстригваше в местната бръснарница. В работни дни рядко сменяше обичайното си облекло — спортен панталон, риза и обувки с грайфери.
Някои биха нарекли Джим Хокинс обикновен, дори скучен човек. Кал го наричаше „стабилен“.
— Засега месецът е добър — отбеляза Джим с бавния си провлачен говор. Пиеше кафето леко и подсладено и по изрично настояване на съпругата си приключваше с кофеина точно в шест вечерта. — При такова време никога не се знае дали хората ще се затворят в бърлогите си или няма да ги свърта у дома.
— Беше добра идея да обявим специална промоция през февруари.
— Хрумва ми по някоя такава от време на време — усмихна се Джим и множеството бръчки около очите му станаха по-дълбоки. — Както и на теб. Майка ти иска да наминеш за вечеря в някой от близките дни.
— Разбира се. Ще й се обадя.
— Вчера се чух с Джен. Как е тя?
— Достатъчно добре, за да злорадства, че в Сан Франциско е двадесет и четири градуса. Роузи се учела да пише букви, а на бебето му пониквало ново зъбче. Джен обеща да ни изпрати снимки.
Кал долови тъгата в гласа му.
— Вие с мама трябва да им погостувате отново.
— Може би, може би след месец-два. В неделя ще отскочим до Балтимор да видим Марли и челядта й. Днес се видях с прабаба ти. Каза ми, че добре си е побъбрила с писателката, която е в града.
— Баба е разговаряла с Куин?
— В библиотеката. Намира я за симпатично момиче. Харесва й и идеята за книга.
— А на теб?
Джим поклати глава и остана замислен, докато Сара наливаше кока-кола на няколко тийнейджъри, дошли да си починат от игрите.
— Не зная какво да мисля, Кал, това е самата истина. Питам се каква полза би имало някой, при това страничен човек, да опише всичко това, за да го прочетат хората. Казвам си, че всичко, което се е случвало преди, няма да се повтори отново…