Знаеше, че повечето жители на Хокинс Холоу и околността смятат семейството му за откачени хипита. Не се срамуваше от това. Разбираха се почти с всички и хората с радост купуваха яйцата и продукцията от градината им, бродериите, ръчно изработените свещи и сувенири на майка му или наемаха баща му на работа в строителството.
Фокс се изми на чешмата, преди да претършува шкафовете и да надникне в големия килер за нещо, което не е здравословна храна.
Никакъв шанс.
Щеше да отскочи с колелото си до пазара — онзи в покрайнините на града — и да похарчи част от спестяванията си за „Литъл Дебис“ и „Нътър Бътърс“.
Майка му влезе и отметна дългата кестенява плитка от голото си рамо, около презрамките на тънката лятна рокля.
— Свърши ли?
— Да. А Ридж — почти.
Джоан застана до прозореца и машинално приглади косите на Фокс, докато гледаше по-малкия си син.
— Има малко пълнозърнести кексчета и зеленчукови сандвичи, ако искаш да вземеш.
— Ааа… — Гадост. — Не, благодаря. Няма нужда.
Знаеше, че тя знае, че от време на време похапва месни продукти и рафинирана захар. И знаеше, че тя знае, че той знае. Но нямаше да го смъмри. Изборът бе важно нещо за майка му.
— Приятно прекарване.
— Благодаря.
— Фокс? — Жената остана на мястото си до мивката, на фона на нахлуващата светлина, която очертаваше косите й като ореол. — Честит рожден ден.
— Благодаря, мамо.
С мисълта за „Литъл Дебис“ той се втурна навън, за да грабне колелото си и да започне приключението.
Старият все още спеше, когато Гейдж натъпка малко провизии в раницата си. Чуваше хъркането му през тънките скапани стени на малкия мизерен апартамент срещу боулинг клуба. Старият работеше там, чистеше пода, тоалетните или каквото му намереше бащата на Кал.
Макар и да бе на десет години без един ден, Гейдж знаеше защо господин Хокинс държи баща му на работа и не иска наем за жилището, уж срещу поддръжка на сградата. Господин Хокинс изпитваше съжаление към тях, и особено към Гейдж, защото бе останал без майка и бе син на пропаднал пияница.
И други хора го съжаляваха, а това дразнеше Гейдж. Но не и господин Хокинс. Той никога не показваше явно съжалението си. И всеки път, когато момчето свършеше някаква дребна работа за боулинг клуба, допълнително му плащаше в брой. Със заговорническо намигване.
Знаеше, за бога, всички знаеха, че понякога Бил Търнър пребива хлапето си. Но единствено господин Хокинс бе седнал с Гейдж и го бе попитал какво иска. Дали да дойдат полицаите и социалните служби, или да погостува на него и семейството му за известно време.
Гейдж не искаше нито полицията, нито онези, които се правеха на благодетели. Те само влошаваха положението. И, въпреки че би дал всичко, за да поживее в онази хубава къща с хора, които водят сносен живот, само бе отправил гореща молба към господин Хокинс да не уволнява неговия старец.
По-рядко отнасяше бой, когато господин Хокинс уплътняваше времето на баща му с работа. Иначе, разбира се, добрият стар Бил се напиваше като смок.
Ако господин Хокинс знаеше колко страшно става в тези моменти, веднага би повикал полицията.
Затова Гейдж не му казваше и умело прикриваше контузиите, като онези, които бе получил предишната вечер.
Момчето се придвижи безшумно и грабна три охладени бири от запасите на баща си. Пресните рани по гърба и задника му все още пареха като огън. Бе очаквал побоя. Винаги отнасяше по един около рождения си ден и друг — около годишнините от смъртта на майка си.
Това бяха големите, традиционните два. Останалите идваха неочаквано. Но когато старият бе плътно зает с работа, имаше само по някой нехаен шамар или сритване.
Не си направи труда да пристъпва безшумно, когато сви към спалнята на баща си. Само въздушна атака би могла да събуди Бил Търнър от пиянския му сън.
Стаята вонеше на бира, пот и застоял дим, което накара Гейдж да смръщи чаровното си лице. Взе половин кутия „Марлборо“ от тоалетката. Старият нямаше да помни, че е имал цигари, така че никакъв проблем.
Без колебание отвори портфейла на баща си и взе три банкноти от един долар и една от пет.