— Разкажи ми повече за нещата, които се случват през Седемте.
Време бе да стори точно това. Да го сподели откровено с някого, който иска да узнае и може би е част от отговора.
— Хората в Холоу стават зли, агресивни и дори убийци. Вършат неща, които иначе никога не биха извършили. Унищожават обществена собственост, пребиват съседите си, причиняват пожари. И по-лошо…
— Убийства, самоубийства.
— Да. Когато седмицата отмине, нямат ясни спомени. Сякаш гледаш как някой излиза от състояние на транс или продължително боледуване. Някои от тях вече не са същите. Едни напускат града. Други ремонтират магазините или къщите си и просто продължават напред. Не всички се повлияват и не по един и същ начин. Най-доброто обяснение според мен е, че настъпва масова психоза, която всеки път става по-силна.
— А полицията?
Кал се наведе по навик и взе пръчка. Нямаше смисъл да я хвърля и да очаква Лъмп да я донесе, щеше да бъде смущаващо и за двамата, затова направо му я подаде, за да я носи в уста.
— Последния път шериф беше Ларсън. Добър човек, съученик на баща ми. Бяха приятели. На третата нощ се заключил в кабинета си. Мисля, че той или поне част от него е знаела какво се случва с него и не е искал да рискува, като се прибере у дома при съпругата и децата си. Един от заместниците, на име Уейн Хоубейкър, племенник на секретарката на Фокс, го потърсил, защото имал нужда от помощ. Чул Ларсън да плаче в кабинета си. Не могъл да го убеди да излезе. Преди да успее да разбие вратата, Ларсън се застрелял. Сега Уейн е шеф на полицията. Също добър човек.
Колко ли загуби бе видял, запита се Куин. С колко ли страдание се бе сблъскал от десетия си рожден ден досега? И все пак се връщаше в тази гора, на мястото, където е започнало всичко. Не помнеше да е чувала за по голяма смелост.
— А областните ченгета, щатските ченгета?
— Сякаш за седмица сме откъснати от света. — Покрай тях прелетя чинка, яркочервена, безгрижна и свободна. — Понякога идват или си отиват хора, но общо взето сме сами. Като че ли… — Трудно му бе да намери думи. — Като че ли се спуска завеса, зад която никой не вижда ясно. Помощ не идва, а после никой не разследва подробно случилото се. Никой не поглежда трезво и не се запитва защо. Накрая всичко се оказва мълва, която отшумява и се забравя, до следващия път.
— Ти си тук и имаш трезва преценка.
— Това е моят град — просто отвърна той.
„Да, помисли си Куин, това наистина е най-голямата смелост, за която съм чувала.“
— Как спа снощи? — попита я Кал.
— Без да сънувам. Както и Лейла. А ти?
— Аз също. Винаги преди, веднъж започнало, не спираше. Но този път нещата са различни.
— Защото аз и Лейла видяхме нещо.
— Това е странното. А и никога не е започвало толкова рано или толкова силно. — Вървейки, той погледна към нея. — Съставяли ли са ти някога родословно дърво?
— Не. Мислиш, че сме далечни роднини или че имам роднинска връзка с някого, който е участвал в събитията до Свещения камък в миналото?
— Винаги съм мислил, че връзката е в кръвта. — Кал вяло погледна белега на китката си. — Досега това предположение или убеденост не е донесло нищо добро. От къде е родът ти?
— Главно от Англия, и малко ирландска кръв.
— Моят също. Но много американци са с английско потекло.
— Може би трябва да проуча дали сред предците ми няма някой Дент или Туис? — Куин сви рамене, когато той се намръщи. — Прабаба ти ме насочи по този път. Ти опитвал ли си се да откриеш нещо за потомците на Джайлс Дент и Лазаръс Туис?
— Да. Вероятно Дент е имал наследници, ако наистина той е бил бащата на тримата сина на Ан Хокинс. Няма сведения за него. Освен в разкази от онова време и някои стари семейни писма и дневници, името Джайлс Дент не се среща никъде другаде. Няма дата на раждане и смърт. Същото се отнася и за Туис. Ако съдим по това, което сме открили досега, сякаш и двамата са паднали от Марс.
— Имам приятелка, която е истински факир в проучванията. Изпратих й съобщение да дойде. Не ме гледай така. Познавам я от години и сме работили заедно по други проекти. Все още не зная дали може и желае да участва, но повярвай ми, ако се съгласи, ще бъдеш благодарен. Гениална е.
Вместо да отговори, Кал остана дълбоко замислен. До каква степен негодуванието му се дължеше на чувството, че губи контрол над положението? А дали някога и изобщо го бе имал? Знаеше, че колкото повече хора се намесват, толкова по-голяма става отговорността му.