— Права си. Но ще настоявам за демонстрация по-късно. Все пак аз имам документ за тиквата.
— Напълно честно.
Тя поддържаше непринудения, шеговит и малко глуповат разговор и го разсмиваше. Не си спомняше дали се е смял на тази пътека след онзи съдбоносен поход с приятелите си. Но сега му се струваше съвсем естествено, докато слънчевите лъчи проникваха между клоните и звучаха птичи песни.
Преди да чуе ръмженето.
И тя го бе чула. Не му хрумна друга причина гласът й внезапно да секне и пръстите й да притиснат ръката му като клещи.
— Кал…
— Да, чувам. Почти стигнахме. Понякога издава звуци, понякога приема образ. — „Не и по това време на годината обаче“, помисли си той, докато посягаше към джоба на якето си. Но сега очевидно всичко бе различно. — Само стой плътно до мен.
— Повярвай ми, аз… — Куин отново замълча, когато го видя да изважда голям ловджийски нож с назъбено острие. — Добре, добре. Ето това е нещо неочаквано за теб. Че носиш със себе си „Дънди Крокодила“.
— Не идвам тук невъоръжен.
Тя овлажни устни.
— И може би знаеш как да си служиш с него при необходимост.
Мъжът я стрелна с поглед.
— Може би. Ще продължим ли, или искаш да се върнем обратно?
— Няма да си тръгна с подвита опашка.
Кал чуваше шумоленето му в храстите, чуваше плъзгането му в калта. Дебнеше ги. Не вярваше, че би имал по-голяма полза от ножа, отколкото от няколко груби думи, ако създанието реши да стори нещо, но се чувстваше малко по-уверен, държейки го в ръката си.
— Лъмп не го чува — промърмори Куин и кимна към кучето, което влачеше крака по пътеката няколко метра напред. — Дори той не може да е толкова муден. Ако го беше чул и подушил, щеше да даде признаци на тревога. Значи не е реално. — Бавно си пое дъх. — Просто сплашване.
— За него определено не е.
Когато създанието нададе вой, Кал здраво стисна ръката й и я задърпа между дърветата към черния кръг, където Свещеният камък стърчеше от размекнатата пръст.
— Признавам, че след всичко чуто досега очаквах да прилича на централния камък в Стоунхендж. — Куин се отдалечи от него и закрачи около камъка. — Но все пак в него има нещо удивително, като се вгледа човек. Формата му напомня за маса или олтар. Толкова е равен и гладък отгоре. — Задържа ръката си върху него. — Топъл е — добави тя. — Необичайно топъл за камък в гората през февруари.
Кал сложи ръката си до нейната.
— Понякога е студен. — Той прибра ножа обратно в калъфа. — Няма повод за безпокойство, щом е топъл. Поне засега. — Повдигна ръкава и погледна белега на китката си. — Поне засега — повтори той. Без да мисли, премести ръката си върху нейната. — Стига да…
— Затопля се! Усещаш ли? Усещаш ли това?
Куин се раздвижи и понечи да сложи и другата си ръка върху камъка. Той скочи, както бе готов да скочи през онази стена от огън. Като обезумял. Сграбчи раменете й, завъртя я и я притисна с гръб към камъка. После утоли внезапната, отчаяна жажда, впивайки устни в нейните.
За миг беше друг човек, тя също, и мигът бе изпълнен с мъка и отчаяние. Вкусът й, кожата й, ударите на сърцето й.
После отново бе себе си и усещаше как устните й се затоплят, както камъкът под ръцете им. Нейното тяло тръпнеше до неговото и нейните ръце го притискаха.
Искаше още, искаше да я повали върху каменната маса, да я закрие с тялото си и да се почувства обгърнат от нея.
„Не аз, смътно си помисли той, не изцяло аз.“ Това го накара да се отдръпне, да намери сили да се отдели от нея.
Въздухът затрепери за миг.
— Съжалявам — едва промълви той. — Не напълно, но…
— Изненадан си. — Гласът й бе пресипнал. — Аз също. Безспорно беше неочаквано. Замая ме — прошепна тя. — Не че се сърдя за нещо. Не бяхме ние, а после бяхме. — Куин още веднъж си пое дъх. — Наречи ме мръсница, но и в двата момента ми хареса. — Гледайки го в очите, отново докосна камъка. — Искаш ли да опитаме още веднъж?
— Все пак съм мъж, така че да, по дяволите. Но не мисля, че би било разумно и особено безопасно. Освен това, не ми харесва някой или нещо да въздейства върху хормоните ми. Следващия път, когато те целуна, ще бъдем само ти и аз.
— Добре. Връзки — кимна тя. — По-склонна съм от всякога да приема теорията за връзките. Може да са кръвни, а може би от прераждания. Струва си да се проучи.
После се отдръпна от камъка и от него.