— Е, вече никакъв допир тук и сега. Да се залавяме с това, за което дойдохме.
— Добре ли си?
— Раздвижи кръвта ми, признавам. Но нищо лошо, нищо страшно. — Тя извади бутилката вода и този път отпи голяма глътка. — Желаех те, и в двата момента.
Сниши бутилката и срещна спокойния поглед на сивите му очи. Току-що бе наквасила гърлото си, а изведнъж то отново пресъхна.
— Зная. Не зная само дали това ще бъде проблем.
— Ще бъде. Но няма да ме е грижа.
Сърцето й се преобърна.
— А… може би тук не е мястото за…
— Не е. — Кал направи крачка напред, но не я докосна. Въпреки това кожата й пламна. — Ще има друго място.
— Добре. — Куин прочисти гърлото си. — На работа.
Тя направи още една обиколка, а Кал я гледаше. Беше я накарал да стане малко неспокойна. Нямаше нищо против. Всъщност смяташе го за точка в своя полза. Може би нещо го бе подтикнало да я целуне така, но знаеше, че то няма власт над него. Знаеше какво изпитва още от мига, в който бе слязла от колата си на алеята пред дома му.
Чиста и първична страст. Кейлъб Хокинс към Куин Блек.
— В онази нощ сте си устроили лагер тук. — Очевидно приела на доверие думите му, че няма опасност, Куин спокойно прекоси кръга. — Доколкото познавам и разбирам десетгодишните момчета, хапвали сте вредна храна, разменяли сте шеги и може би сте си разказвали истории за призраци.
— Донякъде. Освен това пихме бира, която Гейдж беше отмъкнал от баща си, и разглеждахме списания с голи снимки.
— Разбира се, макар че смятах тези занимания за по-присъщи на дванадесетгодишните.
— Бързо се развивахме. — Кал си заповяда да престане да мисли за нея и да се върне назад в миналото. — Запалихме огън. Радиото гърмеше. Беше приятна нощ, гореща, но не потискащо задушна. И беше нашата нощ. Мислехме си, че е и нашето място. Свещена земя.
— Както каза прабаба ти.
— Трябваше да има някакъв ритуал. — Изчака, докато тя се обърна към него. — Написахме думи, които съчинихме. Изрекохме клетва, точно в полунощ. Със скаутския ми нож срязахме китките си. Заклехме се и смесихме кръвта си. За да станем кръвни братя. И тогава адът изригна.
— Какво стана?
— Не зная точно. Никой от нас не може да си спомни ясно. Стана нещо като експлозия. Светлината беше ослепителна и някаква сила ме тласна назад. Полетях във въздуха. Отекнаха писъци, не зная дали издавани от мен, Фокс, Гейдж или нещо друго. Пламъците се издигнаха право нагоре и сякаш всичко наоколо гореше, но не пострадахме. Нещо изскочи навън, нахлу в мен. Болка, помня болката. После се надигна някаква тъмна маса и с нея — ужасен студ. След миг всичко изчезна и останахме сами и уплашени върху изпепелената земя.
„Десетгодишен, помисли си тя. Все още дете.“
— Как се измъкнахте оттук?
— На сутринта се върнахме почти както бяхме дошли. С малки промени. Когато излязох на тази поляна, бях на девет години. Носех очила. Бях късоглед.
Веждите й подскочиха.
— Беше?
— Два диоптъра на лявото око и два и половина на дясното. Върнах се на десет, с отлично зрение. Никой от тримата нямаше никакви белези, когато си тръгнахме, а Гейдж беше дошъл с ужасни рани. От онази нощ никой от нас не е боледувал. Ако получим контузия, минава от само себе си.
На лицето й нямаше съмнение, само интерес и известно удивление. Изведнъж осъзна, че тя е единственият човек извън семейството му, който знае. Който вярва.
— Получили сте нещо като имунитет.
— Може да се нарече така.
— Усещаш ли болка?
— Да, по дяволите. Върнах се с идеално зрение, не рентгеново. И при заздравяване болката е убийствена, но за кратко. Виждам неща, които са се случили в миналото, както преди, на пътеката. Не през цялото време, не всеки път, но виждам минали събития.
— Ясновидство.
— Да, но за миналото. Видях случилото се тук на седми юли хиляда шестстотин петдесет и втора.
— Какво е станало тук, Кал?
— Демонът е бил прикован под камъка. И ние с Фокс и Гейдж освободихме проклетото копеле.
Куин пристъпи към него. Искаше да го докосне, да разсее тази тревога от лицето му, но се боеше.
— Дори и да сте го направили, нямате вина.
— Вината и отговорността не са много различни неща.
Прав бе, по дяволите. Тя сложи ръце на лицето му, дори когато потръпна. После леко докосна устните му със своите.
— Нормално е. Носиш отговорност, защото според мен си направил избора да я поемеш. Останал си тук, когато много други мъже биха заминали, ако не и избягали надалеч. Казвам ти, има начин това нещо да бъде върнато обратно там, откъдето е дошло. И бих сторила всичко възможно да ти помогна за това. — Отвори раницата си. — Ще направя снимки, измервания, бележки и ще ти задам доста неудобни въпроси.