Погледна баща си, докато пъхаше парите в джоба си. Бил бе изтегнат на леглото, разсъблечен по боксерки, с отворена уста, и огласяше стаята с хъркането си.
Коланът, с който бе налагал сина си вечерта, се въргаляше на пода, наред с мръсни ризи, чорапи и дънки.
За миг, само за миг, Гейдж със злорадство си представи как взема този колан, вдига го високо и с дива ярост го стоварва върху голия, увиснал корем на баща си.
Да видим дали ще ти хареса.
Но там, на масата, до препълнения пепелник и празната бутилка стоеше снимката на майка му, която му се усмихваше.
Хората казваха, че прилича на нея — тъмните коси, замъглените зелени очи, плътните устни. Преди време се срамуваше, че го оприличават на жена. Но напоследък, откакто всичко свързано с нея, освен тази единствена снимка бе избледняло в паметта му и вече нито чуваше гласа й в главата си, нито помнеше уханието й, тя му вдъхваше надежда.
Той приличаше на майка си.
Понякога си въобразяваше, че мъжът, който се напива до забрава почти всяка вечер, не е негов баща.
Баща му бе умен, смел и може би малко безразсъден.
Но поглеждаше към стария и осъзнаваше, че всичко това са пълни глупости.
Направи неприличен жест към спящия гадняр, преди да излезе от спалнята. Трябваше да носи раницата си в ръка. Не можеше да я сложи на гърба си с тези рани от колана.
Слезе по стъпалата отвън и отиде в задния двор, където бе заключил колелото си, купено трета ръка.
Въпреки болката се усмихна широко, докато го възсядаше.
За следващите двадесет и четири часа бе свободен.
Бяха се уговорили да се срещнат до западния край на града, където горите стигаха до завоя на шосето. Момчето от средната класа, хипарското хлапе и синът на пияницата.
Имаха рожден ден на една и съща дата — седми юли. Кал бе проплакал за първи път в родилната зала на болницата в Уошингтън Каунти, докато майка му се задъхваше, а баща му плачеше. Фокс бе влязъл в света и в очакващите ръце на ухиления си баща в спалнята на малката странна къща, под звуците на „Лейди Лей“ на Боб Дилън от касетофона, на светлината на лавандулови свещи. А Гейдж бе излязъл от утробата на ужасената си майка в линейката на път за Мериленд по маршрут шестдесет и пет.
Сега Гейдж пристигна пръв, слезе от колелото си и навлезе сред дърветата, където никой минаващ по шосето нямаше да го забележи.
Най-сетне седна на тревата с първата си цигара за следобеда. Винаги усещаше слабост в стомаха от тях, но дързостта да запали си струваше да изтърпи гаденето.
Пушейки в сенките на гората, си представи как пристъпва по планинска пътека в Колорадо или през знойната южноамериканска джунгла.
Където и да е, само не тук.
При третото дръпване и първото плахо вдъхване чу триене на гуми в пръстта и камъните.
Фокс се появи измежду дърветата на своята „Светкавица“, както наричаше колелото си, защото баща му бе нарисувал светкавици на кормилото.
Имаше страхотен татко.
— Здрасти, Търнър.
— Здрасти, О’Дел.
Гейдж му подаде цигарата.
И двамата знаеха, че Фокс я прие, само за да не се изложи. Затова той бързо дръпна и я подаде обратно на приятеля си. Гейдж кимна към торбичката, вързана за дръжките на „Светкавицата“.
— Какво носиш?
— „Литъл Дебис“, „Нътър Бътърс“, няколко пая — ябълкови и черешови.
— Супер. Аз отмъкнах три кутии „Бъд“ за довечера.
Очите на Фокс едва не изскочиха.
— Без майтап?
— Без майтап. Старият беше мъртвопиян. Няма да усети, че липсват. Донесох и още нещо. Броя на „Пентхаус“ от миналия месец. Крие ги под купчина боклуци в банята.
— Дай да видя.
— После, с бирата.
И двамата извърнаха глави, зървайки Кал да тътри колелото си по неравната пътека.
— Здравей, тъпако — поздрави го Фокс.
— Здрасти, скапаняци.
След тези мили братски реплики, бутайки колелетата си, навлязоха още по-дълбоко сред дърветата, а после се отклониха от тясната пътека.
Щом скриха велосипедите на сигурно място, започна преразпределянето на багажа.
— За бога, Хокинс, какво ти е сложило мамчето?
— Няма да мърморите, докато го ядете. — Ръцете на Кал вече едва издържаха тежестта, когато се намръщи срещу Гейдж. — Защо не метнеш раницата на гръб и не ми помогнеш?