След миг Кал видя как в издължените й очи заблестяха сълзи.
Наистина ли трябва да се разделим?
Никога не ще се разделим истински. Не плачи.
Той попи с устни сълзите й и Кал почувства пронизваща болка в сърцето.
Стига сълзи.
Не. Обещах да не плача. Тя се усмихна. Има още време. Нежни утра и дълги летни дни. Това не е смърт. Ще се закълнеш ли, че не е?
Не е смърт. Хайде. Аз ще нося водата.
Когато образите изчезнаха, Кал видя, че Куин е приклекнала пред него, и я чу да изрича името му припряно и многократно.
— Върна се. Сякаш беше другаде. Очите ти… Стават черни и… дълбоки, това е единствената дума, която ми хрумва, когато се пренасяш някъде другаде. Къде беше, Кал?
— Не беше ти.
— Добре. — Преди не се бе осмелила да го докосне, страхувайки се да не пренесе и себе си на това друго място или да не го изтръгне преди края на видението. Сега сложи ръка на коляното му. — Какво не бях аз?
— Онази, която целувах. Започнах, после се превърна в теб, но отначало… Господи! — Потърка слепоочията си длани. — Главоболие. Страшно главоболие.
— Наведи се назад, затвори очи.
— Ще… Ще отмине за минута. Както винаги. Ние не сме онези хора. Не става дума за прераждане. Не го чувствам така. Спорадично обсебване може би, което никак не ми харесва.
— Кои бяха?
— Откъде да зная, по дяволите? — Ушите му бучаха, докато почувства нужда да наведе глава между коленете си, за да прогони внезапното, силно гадене. — Бих ти нарисувал скица, ако можех да рисувам. Дай ми минута.
Куин се изправи, застана зад него и коленичейки, започна да разтрива врата и раменете му.
— Добре, добре. Съжалявам. Господи! Сякаш в главата ми се забива свредел, през слепоочията. Сега е по-добре. Не зная кои бяха. Не се обърнаха един към друг по име. Най-логичното ми предположение е за Джайлс Дент и Ан Хокинс. Очевидно са живели тук и тя е била в много, много напреднала бременност. Пееше — добави Кал и й разказа какво е видял.
Куин продължи да разтрива раменете му, докато слушаше.
— Значи са знаели какво се задава и според това, което казваш, той я е изпратил някъде, преди да се случи. „Не е смърт“. Интересно, трябва да проучим въпроса. Но засега мисля, че не бива повече да оставаш тук. Аз също.
Кал седна на земята и шумно вдиша и издиша.
— Докато те нямаше, така да се каже, то се обади отново — отрони Куин.
— Боже мой!
Кал понечи да скочи на крака, но тя сграбчи ръката му.
— Отиде си. Да поседим тук, докато можем да стоим здраво на краката си. Чух го да ръмжи и се обърнах. Ти беше далеч и потиснах първоначалния си импулс да те разтърся, за да не бъда повлечена заедно с теб.
— Тогава и двамата щяхме да сме беззащитни — просъска той.
— И сега господин Отговорност се самообвинява, защото не го е предвидил и не се е преборил с магическите сили, за да остане тук, в настоящето, и да защити момичето.
Въпреки главоболието погледът му не трепна.
— Нещо такова.
— Оценявам това „нещо такова“, макар и да ме дразни. Имам удобно ножче, което макар и да не отговаря на военните стандарти, има хубав тирбушон и клещи — все неща, които не знаеш кога ще ти потрябват.
— На духовита ли се правиш?
— Просто бърборя, за да се успокоя, и почти успях. Всъщност то просто крачеше заплашително. „Ще те изям, малката, заедно с голямото ти мързеливо куче“. Шумолеше, ръмжеше, виеше. Но не се показа. После спря и ти се върна.
— Колко време?
— Не зная. Мисля, че около две минути, макар и да ми се стори по-дълго. Няма значение колко, готова съм да тръгваме. Дано можеш да вървиш, Кал, защото колкото и да съм силна и издръжлива, няма да те нося на гръб.
— Мога да ходя.
— Добре, тогава да се махаме оттук, и щом се върнем при цивилизацията, Хокинс, ще ме почерпиш едно голямо питие.
Събраха багажа си. Кал подсвирна, за да събуди Лъмп. Когато поеха по пътеката обратно, се запита защо не й бе казал за зеления камък на червени петна — трите парчета, които той, Фокс и Гейдж пазеха. Трите парчета, за които сега знаеше, че са части от камъка на амулет, носен от Джайлс Дент по времето, когато е живял до Свещения камък.
Докато Кал и Куин вървяха през Хокинс Ууд, Лейла се разхождаше безцелно из града. Странно бе просто да върви, накъдето я отведат краката й. През годините си в Ню Йорк винаги бе имала ясна посока, конкретна задача или няколко задачи, които да изпълни за определено време.