Сега имаше на разположение цяла сутрин, а не бе свършила друго, освен да прочете няколко откъса от странните книги, които Куин й бе оставила. Можеше да остане там, в хубавата си стая, „защитената зона“, както я бе нарекла Куин.
Но бе почувствала нужда да се откъсне от книгите. Поне трябваше да даде възможност на камериерката да приведе стаята в ред и на себе си — да разгледа града, към който бе така притеглена.
Нямаше желание да влиза в магазини, макар и да й се струваше, че преценката на Куин е добра. Можеше да попадне на доста интересни находки.
Но дори разглеждането на витрините я накара да се почувства виновна, че бе оставила персонала на бутика без надзор. Че бе заминала така внезапно, с кратко обаждане по пътя, за да уведоми собственика, че спешно трябва да уреди личен въпрос и ще отсъства през следващите няколко дни.
„Личен въпрос“ бе задоволително обяснение, реши тя.
Но бе напълно възможно да я уволнят заради това. Все пак, макар и да го знаеше, не можеше да се върне обратно, да продължи живота си, да забрави за случилото се.
Щеше да си намери друга работа, ако се наложеше. Все щеше да намери. Имаше малко спестявания, можеше да поживее от тях известно време. Ако шефът не бе склонен на компромис, нямаше и да иска да запази глупавата си работа.
О, господи, вече се виждаше безработна.
„Не мисли за това, заповяда си Лейла. Не мисли за това точно сега.“
Престана да мисли и не се подвоуми, когато краката й решиха да продължат и след магазините. Нямаше представа защо им хрумна да спрат пред сградата, на която в каменната плоча над входа бе издълбан надпис „Библиотека“, но на лъскавата табела пишеше „Общински център Хокинс Холоу“.
„Нищо обезпокоително“, каза си тя. Но когато по гърба й пробягна тръпка, заповяда на краката си да продължат.
Поколеба се дали да влезе в музея, но не прояви интерес. Можеше да премине на отсрещната страна, където имаше салон за красота, и да убие малко време с маникюр. Но просто не я бе грижа за състоянието на ноктите й.
Уморена и сърдита на себе си, едва не направи кръгом и не тръгна обратно. Но надписът на табелата, която привлече погледа й, този път я накара да се приближи.
„Фокс О’Дел, адвокат“
Поне един човек, когото познаваше, макар и слабо. Симпатичният адвокат със състрадателен поглед. Може би бе зает с клиент или не бе в кантората си, но все едно, щеше да влезе, за разнообразие, вместо да се шляе и самосъжалява.
Влезе в красивата, уютна приемна. Жената зад разкошното старо бюро й се усмихна приветливо.
— Добро утро… всъщност добър ден. С какво мога да ви помогна?
— Всъщност… — „Какво, запита се Лейла, какво правя тук?“ — Надявах се да поговоря с господин О’Дел, ако е свободен.
— В момента има клиентка, но едва ли ще разговарят дълго. Ако желаете…
От кабинета излезе жена с тесни дънки, прилепнал розов пуловер и буйни огненочервени коси, чаткайки с високите токчета на ботушите си и обличайки късо кожено яке.
— Искам да го одереш, Фокс, чуваш ли? Отдадох на онзи кучи син най-хубавите две години и три месеца от живота си и искам да остане гол като пушка.
— Ще направя каквото мога, Шели.
— Как можа да ми причини това?
Жената захленчи и се отпусна в ръцете на Фокс.
Той също бе с дънки и риза на тънки райета. На лицето му личеше примирение, когато хвърли поглед към Лейла.
— Спокойно, спокойно — каза той, потупвайки ридаещата Шели по гърба. — Спокойно.
— Току-що му бях купила нови гуми за пикапа! Ще ги разрежа всичките.
— Недей. — Фокс я задържа здраво, когато, обляна в сълзи, Шели понечи да се отскубне. — Не искам да правиш това. Не се доближавай до пикапа му и засега, скъпа, стой далеч от него. И от Сами.
— Онази долна разгонена кучка…
— Да. Остави всичко на мен. Връщай се на работа, аз поемам нещата. Нали затова ме нае?
— Разбира се. Но се постарай да го одереш, Фокс. Накарай онова копеле да си блъска главата в стената.
— Веднага започвам — увери я той, докато я придружаваше до вратата. — Ти само стой настрана, това се иска от теб. Ще се обадя. — След като затвори вратата, опря гръб на нея и въздъхна. — О, боже!…