Лейла видя дървена постройка, почти скрита сред дърветата, с табела на завоя, на която се четеше: „Керамика Хокинс Крийк“.
— Брат ти е майстор на керамика?
— Да, доста добър. Майка ми също, когато е в настроение. Искаш ли да се отбием?
— О, аз…
— По-добре не — реши той. — Ридж ще се разбъбри, а госпожа Х. вече се е обадила на госпожа Олдинджър да ни очаква. Друг път.
— Добре. — Разговор, помисли си тя. Най-обикновен разговор. Донякъде й помагаше да запази малко здрав разум. — Значи имаш брат и сестра.
— Две сестри. Малката е собственичка на вегетариански ресторант в града. Добър е за този тип заведение. От четирима ни аз най-много се отклоних от осеяния с цветя път, прокаран от свободомислещите ни родители. Все пак ме обичат. Толкова за мен. Нещо за теб?
— Е… нямам интересни роднини като твоите, но мисля, че майка ми пази няколко стари албума на Джоан Бейз.
— Отново странно и съдбоносно пресичане на пътища.
Тя понечи да се засмее, но затаи дъх в захлас, когато съзря елените.
— Виж! О, погледни. Великолепни са, просто си пасат край гората.
За да й достави удоволствието да ги погледа по-отблизо, Фокс отби встрани от пътя.
— Сигурно си свикнал да виждаш елени — каза Лейла.
— Това не означава, че не ги забелязвам. Когато бях малък, трябваше да гоним цели стада от фермата.
— Отраснал си във ферма.
В гласа й прозвуча тъгата на градски човек, който с умиление си представя красиви елени, сладки зайчета и весели пиленца, а не оране, плевене и прибиране на реколта.
— Малка семейна ферма. Отглеждахме зеленчуци, пилета, кози, пчели. Продавахме част от продукцията, някои от творенията на майка ми и мебели, изработени от баща ми.
— Все още ли я държат?
— Да.
— Моите родители имаха малък магазин за дрехи, когато бях дете. Продадоха го преди близо петнадесет години. Винаги съм мечтала… О, господи, боже мой!
Изви се към него и сграбчи ръката му.
Вълкът изскочи от гората и се хвърли на гърба на млад елен. Жертвата се гърчеше, пищеше — пронизителните викове на страх и болка отекваха в съзнанието й — и кръвта му изтичаше, а събратята му спокойно продължаваха да пасат.
— Не са истински.
Гласът на Фокс прозвуча като далечно металическо ехо. Пред ужасения й поглед вълкът повали елена и го разкъса.
— Не са истински — повтори той. Сложи ръце на раменете й и Лейла почувства как нещо в нея щракна. Нещо я тласна към него и я отдалечи от потресаваща гледка край гората. — Погледни право натам — заговори Фокс. — Погледни и проумей, че не е реално.
Кръвта бе толкова червена, толкова прясна. Грозни пръски обагриха зимната трева на тясната ливада.
— Не е реално.
— Не е достатъчно да го изречеш. Повярвай. То лъже, Лейла. Живее в лъжи. Не е реално.
Лейла вдиша и издиша.
— Не е реално. Лъжа е. Долна лъжа. Малка, жестока лъжа. Не е реално.
Ливадата бе пуста, зимните треви стърчаха сухи и неопетнени.
— Постоянно ли живееш с това? — Лейла рязко се завъртя на седалката си и впери поглед в него. — Как издържаш?
— Също както знаех, че онова е измамно видение, зная, че някой ден, по един или друг начин ще го надвием.
Гърлото й бе пресъхнало и пареше.
— Ти направи нещо с мен. Когато сложи ръце на раменете ми, докато ми говореше, направи нещо.
— Не — отрече Фокс без колебание. Беше го направил за нея. — Просто ти помогнах да осъзнаеш, че не е реално. Отиваме при госпожа Олдинджър. Един чай от лайка ще ти се отрази добре.
— Дали ще й се намира и малко уиски?
— Не бих се изненадал.
Куин вече виждаше къщата на Кал между дърветата, когато на телефона й прозвуча сигнал за текстово съобщение.
— По дяволите, защо просто не ми се обадят?
— Може би са опитвали. Има много кътчета в гората, където обхватът се губи.
— Нищо изненадващо.
Отвори съобщението и се усмихна, когато разпозна телеграфния стил на Сибил.
„Заета, но заинтригувана. Повече, когато мога. След 7-мица-две. Ще се чуем. Пази се. Сериозно.“