— Но понякога човек си въобразява, че е открил това нещо — отбеляза Куин, — а се оказва просто… самозаблуда.
Куин наистина умееше да постига своето със сладки приказки. Франи Хокинс не бе лесна мишена, но тя успя да я убеди да приеме помощ от нея за сервирането на десерта и кафето.
— Обичам кухните. Като готвачка съм пълна трагедия, но обичам уредите, джаджите и всички лъскави повърхности.
— Работещо момиче като теб трябва да хапва добре.
— Всъщност през повечето време се храня навън или си поръчвам готова храна. Преди около две години реших да направя промяна в начина си на живот, най-вече на хранене. Започнах да ям по-здравословни храни, вместо първата ми грижа да е да се натъпча бързо с нещо пакетирано. Напоследък се научих да правя доста добри салати. Това е начало. О, господи, господи, ябълков пай! Ще трябва да се потя двойно повече във фитнес клуба като наказание за голямото парче, което ще поискам.
С очевидно задоволство, Франи дяволито се усмихна.
— Както е модерно, с глазура от ванилов сладолед?
— Да, но само за да покажа безупречните си маниери. — Куин се поколеба за миг, ала събра смелост. — Ще ви задам няколко въпроса, но ако ви причинявам неудобство, докато се радвам на гостоприемството ви, просто ми кажете. Трудно ли е да поддържате нормален живот, да запазите семейството си, себе си и дома си, като знаете каква заплаха е надвиснала?
— Много трудно. — Франи се залови с парчетата пай, докато чакаше кафето да заври. — Но няма друг начин. Исках Кал да замине някъде и ако го бе направил, щях да убедя Джим да напуснем града. Мога да постъпя така, мога да избягам от всичко. Но Кал не може. И толкова се гордея с него за това, че държи да остане тук, не се предава.
— Ще ми кажете ли какво стана, когато той се прибра у дома онази сутрин, на десетия си рожден ден?
— Бях навън.
Франи застана до прозореца с изглед към задния двор. Виждаше всичко, всяка подробност. Зелената трева, синьото небе. Хортензиите й бяха надигнали глави и започваха да разцъфват, а рапиците стърчаха високо с екзотично сините си цветове.
Подрязваше розите си и отстраняваше прецъфтели жълтички. Чуваше отчетливото „кръц-кръц“ на градинските си ножици и бръмченето на косачката на съседите, които тогава бяха семейство Питърсън, Джак и Лойс. Помнеше, че се бе замислила за Кал и тържеството за рождения му ден. Блатът за тортата му се печеше във фурната.
Торта с два пласта шоколадов крем, спомни си тя. Бе решила да оформи бялата глазура като ледената планета от „Междузвездни войни“. Кал от години обожаваше филмите от поредицата. Бе купила малки фигурки на главните герои, които щеше да подреди върху нея, и десетте свещички вече бяха извадени в кухнята.
Чу го — или по-скоро го усети — вероятно и двете, но изведнъж вдигна поглед и го видя да се задава с бясна скорост с колелото си, блед, мръсен и плувнал в пот. Първо помисли, че е станала злополука. Скочи на крака и докато тичаше към него, забеляза, че синът й е без очилата си.
— От една страна, бях готова да му чета конско. Но сърцето ми се сви, когато той слезе от колелото и побягна към мен. Щом стигна, здравата се вкопчи в мен. Трепереше, мъничкият ми, трепереше като лист. Коленичих и го побутнах назад, за да проверя дали има кръв или счупени кости.
Какво има, какво се е случило, пострада ли? Бе изрекла всичко това на един дъх, като порой. В гората, бе казал той. Мамо, мамо! В гората.
— Отново се обади онова гласче. Помислих си: „Каква работа си имал в гората, Кейлъб Хокинс?“. Бързо си призна всичко, как с Фокс и Гейдж са планирали това приключение, какво са направили и къде са отишли. И онази част от мен започна хладнокръвно да мисли за наказание, съответстващо на престъплението, въпреки ужаса и облекчението, огромното облекчение, което изпитах, докато прегръщах своето мръсно и потно момче. После ми разказа останалото.
— Повярвахте ли му?
— Не исках. Опитах се да си внуша, че просто е сънувал кошмар, който напълно заслужава, след като се е натъпкал със сладки и други боклуци. Дори, че някой ги подгонил в гората. Но когато погледнах лицето му, не можах да повярвам в това. Не можах да повярвам, че е нещо толкова лесно поправимо. И разбира се, забелязах промяната с очите му. Загледа се в една пчела, която летеше над рапиците в другия край на двора. Под нечистотията и потта нямаше и драскотина. Деветгодишното хлапе, което бях изпратила предния ден, имаше ожулени колене и синини по краката. Онова, което се върна — само тънък белег от зараснала рана на китката, който преди не беше там.