— Ти знаеше за къщата в центъра.
— Да, знаех.
— Знаел си, а не ми каза.
— Точно така. А ти си разбрала за нея преди вечерята и затова приложи хитрата тактика да се обърнеш направо към баща ми, вместо към мен.
— Правилно. — Куин го потупа с пръст по рамото. — Очаквах да ми предложи тази къща. Харесва ме. Да не би ти да го премълча от опасения какво ще напиша за Хокинс Холоу?
— Донякъде. По-скоро се надявах да се откажеш от намерението си и да си тръгнеш. Защото и аз те харесвам.
— Харесваш ме и затова искаш да си замина?
— Харесвам те, Куин, и не искам да се излагаш на опасност. — Кал отново извърна глава към нея и задържа погледа си. — Но някои от нещата, които каза за Холоу по време на десерта, прозвучаха почти като ехо на думи на майка ми по-рано днес. Това напълно елиминира опасенията ми какво ще решиш да напишеш. Но ме накара да те харесвам още повече, което е проблем.
— Трябваше да знаеш, че след случилото се в гората за нищо на света няма да си тръгна.
— Права си.
Колата сви по къса стръмна алея.
— Това ли е къщата? Наистина е идеална! С тези каменни зидове, с тази голяма тераса… И прозорците са с капаци.
Бяха боядисани в тъмносиньо, което се открояваше върху сивия камък. Малката градина отпред бе разделена на две от три бетонни стъпала и тясна пътека. Грижливо подрязвано дърво, навярно дрян, красеше левия квадрат от двора.
Когато пикапът на Фокс паркира зад тях, Куин скочи от колата и застана с ръце на кръста.
— Просто великолепно. Нали, Лейла?
— Да, но…
— Никакво „но“. Да я разгледаме отвътре. — Жената наклони глава срещу Кал. — След теб, хазяино.
Когато се изкачиха до терасата, той извади ключовете, които бе грабнал от куката в домашния кабинет на баща си. На халката имаше окачена табелка с адреса.
Фактът, че вратата се отвори без скърцане, подсказа на Куин, че собствениците зорко следят за поддръжката.
От вратата се влизаше направо във всекидневната, която бе двойно по-дълга, отколкото широка, и от нея тръгваха стълбите за горния етаж, две крачки вляво. Паркетът на пода изглеждаше изтъркан, но безупречно чист. Въздухът бе хладен и носеше лек мирис на прясна боя.
Малката тухлена камина веднага привлече вниманието на Куин.
— Можеш да използваш усета на майка си за цветосъчетания — отбеляза тя.
— Жилищата под наем се нуждаят от често обновяване. Семейство Хокинс дава пълна свобода на наемателите да я боядисват както желаят. Тяхно дело е.
— Разумно. Искам да започна от горния етаж и после да сляза надолу. Лейла, ще отидем ли горе да се скараме кой в коя спалня ще се настани?
— Не. — Кал долови негодувание и смущение на лицето й. — Аз си имам спалня в Ню Йорк.
— Сега не си в Ню Йорк — просто каза Куин и се втурна нагоре по стълбите.
— Тя не ме слуша — промърмори Лейла. — И самата аз не се вслушвам в гласа на разума, който ми казва да се върна.
— Оставаме тук — Фокс сви рамене — да поразгледаме. Обожавам празни къщи.
— Аз отивам горе.
Кал тръгна по стълбите.
Откри я в едната от спалните, с изглед към малкия заден двор. Стоеше до дългия тесен прозорец, притиснала пръстите на дясната си ръка към стъклото.
— Мислех, че ще предпочета стая откъм улицата, за да виждам кой минава, накъде отива и с кого. Обикновено това ме привлича. Просто трябва да зная какво става навън. Но моята спалня ще бъде тази. Сигурно по светло човек може да застава тук, да гледа градините и другите къщи, чак до планината.
— Винаги ли толкова бързо вземаш решения?
— Да, обикновено. Дори когато се изненадвам от себе си, както сега. Банята също е чудесна. — Куин се обърна и посочи към вратата на страничната стена. — Само момичета сме и няма да бъде проблем, че е обща за двете спални от тази страна.
— Сигурна ли си, че другите няма да имат нищо против?
Обърна се с лице към него.
— Увереността е първата крачка към получаването на това, което искаш. Надявам се Лейла и Сиб да се съгласят, че е изгодно, практично и по-удобно да делим квартира няколко месеца, отколкото да живеем в хотела. Особено откакто ние с Лейла се зарекохме да не стъпим повече в ресторанта там след Плужек фест.
— Нямате мебели.
— За какво са битпазарите? Ще си купим най-необходимото. Кал, живяла съм и при далеч по-скромни условия и съм издържала в името на една-единствена цел — хубава история. Тук открих много повече. По някакъв начин съм свързана с историята, с това място. Не мога да се откажа и да си тръгна.