Беше просто хубав жест.
— Куин Блек. — Ейми закачливо повдигна вежди, когато прочете името. — Мег Стенли я срещнала на битпазара вчера с онази нейна приятелка от Ню Йорк. Мег казва, че изкупили половината стока. Чух, че ходиш с нея.
— Не… — Дали не беше истина? Най-добре бе да си трае. — Какво лошо има, Ейми?
Прибирайки кредитната си карта в движение, Кал излезе и закрачи приведен заради студа. Вече се продаваха шарени лалета, но по нищо не личеше, че майката природа мисли за пролет. От небето се сипеше ситна и грозна суграшица, от която улиците и тротоарите ставаха хлъзгави като полети с мазнина.
Бе излязъл от боулинг центъра както всеки път — точно навреме, за да бъде пред цветарския магазин при отварянето му. Това бе най-добрият начин да избегне паническото струпване на други клиенти, чакали до последния момент да поръчат изненада за празника.
Очевидно нямаше причина за безпокойство. Не само в магазина не бе влязъл нито един друг клиент, докато купуваше розите и импулсивно привлеклите го лалета, а и нямаше нито пешеходци по тротоарите, нито коли, пълзящи към бордюра, за да спрат пред „Цветарницата“.
— Странно.
Гласът му прозвуча глухо сред съскането на суграшицата по асфалта. Дори в най-ужасните дни срещаше хора по улиците. Пъхна голите си ръце в джобовете и мислено се упрекна, че не бе нарушил обичая си и не бе дошъл с колата.
— Който робува на навици, нека да мръзне — промърмори той на себе си. Искаше час по-скоро да стигне до офиса си, да пийне кафе и да се подготви за отмяна на заплануваното парти с музика на живо, в случай че валежът се усили. Ако просто се бе качил в проклетото возило, вече щеше да е там.
С тези мисли погледна към центъра и видя, че светофарът до площада не работи.
„Ниско напрежение“, помисли си Кал. Това бе проблем. Ускори крачките си. Знаеше, че Бил Търнър ще се погрижи да се включи аварийният генератор, но той трябваше да е там. Учебните занятия бяха отменени, което означаваше, че залата за игри ще е пълна с хлапета.
Съскането на суграшицата се усили, докато зазвуча като маршови стъпки на армия от гигантски насекоми. Въпреки хлъзгавия тротоар Кал започна да подтичва и изведнъж си зададе въпроса защо няма коли до площада или паркирани до бордюрите. Защо не се виждаха никакви коли?
Спря и в този миг съскането престана. В настъпилата тишина пулсът му отекваше като удари на юмрук по стомана.
Тя стоеше толкова близо, че можеше да посегне към нея и да я докосне, но знаеше, че ако опита, ръката му ще премине през образа й като през вода.
Косите й бяха тъмноруси, дълги и разпуснати, както когато носеше ведрата с вода към малката къща сред гората. Когато пееше за някаква зелена градина. Но тялото й бе стройно и изправено, в дълга сива рокля.
Хрумна му глупавата мисъл, че явно отново вижда призрак, но този път поне не е бременна.
Сякаш чула това, тя се усмихна.
— Аз не съм твоят страх, а ти си моята надежда. Ти и другите части от цялото. Онова, което живее в теб, Кейлъб Хокинс, принадлежи на миналото, настоящето и бъдещето.
— Коя си ти? Името ти е Ан, нали?
— Аз съм онова, което е било преди теб, и ти си създаден с любов. Знай, че дълго, дълго преди да се появиш на света, си бил обичан.
— Любовта не е достатъчна.
— Така е, но тя е скалата, върху която се крепи всичко останало. Трябва да прогледнеш, трябва да видиш. Дошло е времето, Кейлъб. Дългоочакваното време.
— Време за какво?
— За края. Седем пъти по три. Смърт или живот.
— Кажи ми какво трябва да направя.
— Само да можех. Само да можех да те избавя от бремето. — Жената повдигна ръка и отново я отпусна. — Нужна е борба, саможертва и голяма смелост. Нужна е вяра. И любов. Смелостта, вярата и любовта са го възпирали досега и не са му позволили да погуби всички същества, които живеят и дишат на това място. Сега съдбата им е във вашите ръце.
— Не знаем как. Опитвали сме.
— Дошло е времето — повтори тя. — То е по-силно, но вие също, както и ние. Използвайте всичко, което имате, вземайте това, което то е посяло, но никога не ще притежава. Провалът е немислим.
— Лесно е да го кажеш. Ти си мъртва.
— Но ти не си. И те не са. Не го забравяй.
Когато образът започна да избледнява, той все пак протегна ръка, но напразно.