— Почакай, за бога! Почакай. Коя си ти?
— Твоя съм — отвърна тя. — Твоя и негова завинаги.
Изчезна, а суграшицата отново засъска по пътната настилка. Край него профучаха коли, когато светофарът до площада светна зелено.
— Тук не е място за бленуване.
Мег Стенли го заобиколи и му намигна, преди да отключи вратата на „При мамчето“.
— Права си — промълви Кал. — Не е.
Отново тръгна към центъра, но сви в една пресечка на главната улица.
Колата на Куин стоеше на алеята и през прозореца на къщата се виждаше, че е запалила лампите, за да разсее сумрака. Почуквайки, той чу приглушена покана влезе.
Отваряйки, видя Куин и Лейла да се опитват да качат по стълбите нещо, което приличаше на бюро.
— Какво правите? Господи! — Кал се приближи и хвана единия край, до Куин. — Ще се нараните.
Като израз на раздразнение, тя енергично тръсна глава назад, за да отмести косите от лицето си.
— Справяме се.
— Накрая ще се озовете в спешното отделение. Върви горе, хвани другия край до Лейла.
— Тогава и двете ще вървим назад. Защо ти не го хванеш от онази страна?
— Защото така аз поемам по-голямата част от тежестта.
— Аха.
Тя пусна края и се провря между бюрото и стената.
Кал не си направи труда да попита защо то трябва бъде пренесено горе. Бе живял с майка си твърде дълго, за да си хаби езика. Вместо това, пръхтейки, изрече няколко команди, за да предотврати удар на ръба в стената, когато завиха наляво над стълбите. После изпълни наставленията на Куин да го сложат под прозореца в най-малката спалня.
— Виждаш ли, бяхме прави. — Задъхана, Куин придърпа надолу памучния пуловер с емблемата на държавния университет в Пенсилвания. — Тук му е мястото.
Имаше стол от седемдесетте, който бе видял и по-добри дни, лампион с розов стъклен абажур с кристални висулки и ниска етажерка, лакирана в черно преди десетилетия, която се разклати, когато той опря ръка на нея.
— Зная, зная. — Куин махна с ръка, срещайки навъсения му поглед. — Нуждае се само от заковаване или нещо подобно и просто ще се впише идеално в обстановката. Мислехме да си направим малка всекидневна, но после решихме, че тази стая е по-подходяща за кабинет. Тогава първото бюро, на което се спряхме, трябва да отиде в трапезарията.
— Добре.
— Лампионът прилича на нещо от „Най-добрият малък публичен дом в Тексас“. — Лейла разклати една от кристалните висулки. — Но точно затова ни хареса. Столът е ужасно грозен.
— Но удобен — настоя Куин.
— Но удобен, а за другото има покривки.
Кал изчака няколко мига, когато и двете очакващо приковаха погледи в него.
— Добре — повтори той, както бе свикнал да приема обясненията на майка си за едно или друго разположение.
— Не сме си поели дъх. Върнахме наетата кола на Лейла и отидохме на битпазара в покрайнините на града… златна мина! Обаче решихме, че матраците няма да са втора употреба. Поръчахме ги и ще пристигнат днес следобед. Както и да е, ела да видиш как сме се устроили.
Куин сграбчи ръката му и го задърпа по коридора към стаята, която си бе избрала. Имаше дълго бюро, отчаяно нуждаещо се от лакиране, а над него — голямо огледало. До отсрещната стена бе сложен голям скрин, някой го бе боядисал в убийствено и лъщящо червено. Върху скрина имаше лампа с тялото на героиня от комикси.
— Уютно.
— Ще бъде приятно за живеене, когато сме готови.
— Да. Знаеш ли, мисля, че тази лампа беше на сестра ми Джен преди двадесет — двадесет и пет години.
— Класическа е — отбеляза Куин. — Кичозна.
Той се върна към стандартното: „Добре“.
— Мисля, че картината, която купих, е в стил датски модернизъм — отбеляза Лейла от вратата. — Или фламандски. Ужасна е, питам се защо я взех.
— Сами ли пренесохте всичко тук?
— О, моля те. — Куин отново тръсна глава. — Разчитаме повече на ум, отколкото на мускули. Както и на малка инвестиция. Знаеш ли какъв товар биха пренесли няколко тийнейджъри за по двадесет долара на човек и възможността да позяпат мацки като нас?
Куин зае поза на модел, с ръка на хълбока.
— Аз бих свършил работата и за десетачка. Можеше да се обадиш.
— Такова беше намерението ни всъщност. Но момчетата сами предложиха услугите си. Ще поседнем ли на новия ни диван трета-четвърта ръка?