— Доста се поизпотихме — добави Лейла. — Имаме чисто нова кафемашина и разнообразна колекция от чаши.
— Бих пийнал кафе.
— Аз ще го направя.
Кал остана загледан след Лейла.
— Май е направила завой на сто и осемдесет градуса относно оставането.
— Убедителна съм. А ти си щедър. Мисля, че заслужаваш награда.
— Давай. Готов съм да я получа.
Тя се засмя, сложи ръце на раменете му и го целуна страстно и звучно.
— Това вместо десетте долара ли беше?
Усмивката й засия, когато го смушка в корема.
— Ще се задоволиш с една целувка. Наистина част от причината за решението на Лейла да остане са парите. Беше… все още е трудно решение за нея. Но идеята да вземе дълъг неплатен отпуск и да живее в тази къща без наем, като запази апартамента си в Ню Йорк, я накара да се замисли.
Застанала до яркочервения скрин, Куин включи и изключи кичозната лампа. Съдейки по изражението й, Кал би казал, че това й доставя удоволствие.
— И така, перспективата да живее тук без наем отстрани един от проблемите в списъка й — продължи Куин. — Не е решила окончателно. Днес е денят й за размисъл.
— Ще ви кажа нещо, заради което може да се окаже последният й ден.
— Случило се е нещо. — Тя отпусна ръка и се обърна към него. — Какво?
— Ще го кажа и на двете ви. Искам да се обадя на Фокс, да видим дали може да намине. За да разкажа на всички наведнъж.
Наложи се да го направи в отсъствието на Фокс, който по думите на госпожа Хоубейкър имал дело в съда. Затова Кал седна в странно обзаведената всекидневна, на толкова мек и потъващ диван, че започна да си представя как разсъблича Куин върху него. Съвзе се и им описа видението си на главната улица.
— ПИТ — реши Куин.
— Какво?
— Съкращение, като НЛО. Преживяване извън тялото. Изглежда, това ти се е случило или може би кратко пътуване между измеренията, при което си се озовал в алтернативен Хокинс Холоу.
Бе прекарал две трети от живота си, обсебен от нещо непонятно за здравия разум, но никога не бе чувал друга жена да говори като Куин Блек.
— Не беше нищо алтернативно и през цялото време се намирах в тялото си.
— Правя проучвания и пиша за паранормалното от доста време — отвърна Куин и замислено отпи глътка кафе.
— Може би е разговарял с дух, който е създал илюзията, че са сами на улицата, и е направил така, че всички други там да… станат невидими за няколко минути. — Лейла сви рамене, когато Куин я изгледа с присвити очи. — Новачка съм в тази област и все още ми е трудно да престана да се крия под завивките в очакване някой да ме събуди и да ми каже, че всичко е било сън.
— За новачка теорията ти е доста добра — увери я Куин.
— А моята: че онова, което каза тя, е далеч по-важно точно сега от начина, по който ми го каза?
— Приемам забележката — кимна Куин на Кал. — Сега е моментът. Три пъти по седем. Лесно е да се пресметне.
— Двадесет и една години. — Кал стана и закрачи. — Тази година през юли ще станат двадесет и една.
— Три, както и седем, се смятат за магически числа. Вероятно ти е казала, че е било писано да бъде сега, през този юли. То е по-силно, както и ти, те — също.
Куин стисна клепачи.
— Значи и то, и тази жена, този дух, са успели…
— … да се проявят — довърши Куин мисълта на Лейла. — Такава е логиката.
— Тук няма нищо логично.
— Напротив. — Куин отвори очи и погледна Лейла снизходително. — В тази сфера съществува съвършена логика. Не онази, която познават всички или повечето от нас във всекидневието си. Миналото, настоящето и бъдещето. Неща, които са се случили, случват се и биха могли да се случат като част от решението, като начин да се сложи край.
— Мисля, че има нещо повече. — Кал се обърна с гръб към прозореца. — След онази нощ до камъка ние тримата вече бяхме различни.
— Не се разболявате и почти всяка рана заздравява моментално. Куин ми каза.
— Да. И аз виждах.
— Без очила.
— И по-рано съм виждал разни неща. Започна… точно там, няколко минути по-късно започнах да получавам проблясъци от миналото.
— Като онзи, който получи… който двамата получихме — поправи се Куин, — когато едновременно докоснахме камъка. И по-късно, когато…
— Подобни. Невинаги толкова ясни и толкова ярки. Понякога — докато съм буден, понякога — насън. Понякога — съвсем неочаквано. А Фокс… Разбра го много по-късно. Господи, бяхме десетгодишни. Сега вижда… — Кал поклати глава с известно угризение — вижда или по-скоро усеща мислите и чувствата на околните.