— Фокс е телепат? — попита Лейла.
— Адвокат с телепатични способности. Затова е толкова търсен.
Въпреки всичко заключението на Куин накара Кал да присвие устни.
— Не е точно така. Никога не е било нещо, което можем да контролираме напълно. Фокс трябва да полага голямо усилие и невинаги се получава. Но оттогава има инстинкт за хората. А Гейдж…
— Предвижда онова, което би могло да се случи — добави Куин. — Той е ясновидец за бъдещето.
— За него е най-трудно. Това е причината… една от причините да не прекарва много време тук. Когато е тук, е по-тежко. Имал е ужасяващи видения, сънища, кошмари, наричай ги както желаеш.
„И си страдал заедно с него“, помисли си Куин.
— Но досега не е видял онова, което трябва да направите?
— Не. Щеше да бъде твърде лесно, нали? — мрачно отвърна Кал. — Много по-забавно е да объркаш живота на три хлапета, да гледаш как невинни хора умират или се избиват и осакатяват помежду си. Оставяш това да се случва две десетилетия и накрая казваш: „Е, момчета, дошло е времето“.
— Вероятно не е имало друга възможност. — Куин протегна ръка напред, когато очите на Кал засвяткаха. — Не казвам, че е честно. Ужасно е, погледнато отвсякъде. Искам да кажа, че сигурно е било невъзможно да е другояче. Заради нещо, което е сторил Джайлс Дент, или нещо, заложено векове по-рано. Казала е, че някой го възпира, че не му позволява да унищожи Холоу. Ако е била Ан и е говорела за Джайлс Дент, това означава ли, че той е държал онова създание, онзи „звяр“ в капан и че по някакъв начин той, „благословеният“, е бил свързан с него и през цялото време се е борил с него? Триста петдесет и няколко години. И това е ужасно.
Лейла подскочи при отчетливо почукване на вратата, а после стана.
— Аз ще отворя. Може би е доставката.
— Не грешиш — тихо каза Кал. — Но от това не ми става по-леко. Не е лесно да зная, дълбоко в себе си, че наближава последният ни шанс.
Куин скочи на крака.
— Иска ми се…
— Цветя! — извика Лейла с удивление, внасяйки вазата с лалета. — За теб са, Куин.
— Господи, точно сега ли? — промърмори Кал.
— За мен? О, мили боже, приличат на захарни чашки. Прекрасни са! — Куин ги сложи на старинната масичка за кафе. — Сигурно е подкуп от редактора ми, за да довърша статията за… — Замълча, щом отвори плика с картичката. На лицето й се изписа изумление и тя вдигна поглед към Кал. — Изпратил си ми цветя?
— Връщах се от цветарския магазин, когато…
— Изпратил си ми цветя за Свети Валентин.
— Мама ме вика — заяви Лейла. — Идвам, мамо!
После бързо излезе.
— Изпратил си ми лалета, които изглеждат като захарни чашки, на Свети Валентин.
— Изглеждаха забавни.
— Това си и написал на картичката. „Изглеждат забавни, нали?“. Ах! — Куин прокара пръсти през косите си. — Държа да кажа, че съм разумна жена, която отлично знае, че Свети Валентин е комерсиално създаден празник с цел продажби на поздравителни картички, цветя и захарни изделия.
— Е, добре. — Кал пъхна ръце в джобовете си. — Така е.
— И не съм от жените, които се разнежват заради букет цветя или ги приемат като извинение след кавга, прелюдия към секс или което и да е от честите им предназначения.
— Просто ги видях и си помислих, че ще те зарадват. Точка. Трябва да се връщам на работа.
— Но — продължи тя и закрачи към него — странното е, че в случая не мога да заподозра никое от тези предназначения. Наистина са забавни. — Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — И красиви. — Целуна го по другата. — Трогателен жест. — Накрая — по устните. — Благодаря.
— Моля.
— Искам да добавя, че… — плъзна ръце надолу по ризата му тя, после нагоре. — Ако ми кажеш в колко часа свършваш работа довечера, горе в спалнята ми ще те чака бутилка вино и, уверявам те, доста приятни изживявания.
— В единадесет — веднага отвърна той. — Мога да бъда тук в единадесет и пет. О… по дяволите! Партито за Свети Валентин е до полунощ. Специално събитие. Няма проблем. Ти ще дойдеш.
— Разбира се. — Когато Кал се усмихна широко, тя завъртя очи. — Парти в „Боул-а-Рама“? Господи, ще ми хареса. Но не мога да оставя Лейла сама тук. Не и вечерта.