— Имало е. — Тихият й глас затрепери. — Не зная дали да изпитам облекчение или тревога. Облекчение, защото си помислих, че може би губя разсъдък. Тревога, защото явно не е така. Било е истина — промълви тя. — Онова, което видях.
— Какво видя?
— Сякаш стоях зад завеса. Беше се спуснал някакъв воал и трябваше да гледам през него. Стори ми се, че има кръв, но сякаш никой друг не забелязваше. Никой не виждаше всичката онази кръв и съществата, които пълзяха и шумоляха по пода и масите. — Повдигна ръка и потърка шията си. — Не виждах ясно, но различих фигура… черен силует. Носеше се във въздуха от другата страна на завесата. Помислих, че е смъртта. — Леко се усмихна, повдигайки чашата си със спокойна ръка. — На моята възраст човек се готви за нея, очаква я. Но се изплаших от онзи силует. После изведнъж изчезна, воалът се вдигна и всичко беше както преди.
— Бабо…
— Защо не ти казах снощи ли? — прекъсна го тя. — Чета по лицето ти като от книга, Кейлъб. От гордост и страх. Исках само да се измъкна оттам, да се прибера у дома, и баща ти ме откара. Имах нужда от сън и поспах. Тази сутрин трябваше да разбера дали е било истина.
— Госпожо Хокинс…
— Наричай ме Еси — каза старицата на Куин.
— Еси, имала ли си друг път подобно преживяване?
— Да. Не казах нито на теб — продължи тя, след като Кал изруга, — нито на когото и да било. Случи се през онова лято, когато беше десетгодишен. Онова първо лято. Виждах ужасяващи неща пред къщата, невъобразими. Същият черен силует, понякога беше човек, понякога — куче. Или грозна комбинация от двете. Дядо ти не го виждаше или отказваше да го види. Винаги съм смятала, че просто не желаеше. През онази седмица станаха ужасни неща. — Затвори очи за миг и отпи успокояваща глътка чай. — Съседи, приятели… Нещата, които си причиняваха сами и едни на други. След втората нощ ти дойде до вратата ми. Помниш ли, Кал?
— Да. Помня.
— Десетгодишен. — Еси се усмихна на Куин. — Беше малко момче, с двамата си приятели. Изглеждаха толкова изплашени. Човек можеше да види и почувства и страха, и храбростта, която струеше от тях като светлина. Ти ми каза, че трябва да съберем багажа си, аз и дядо ти. Да дойдем при вас. В града било опасно. Не си ли се питал някога защо не възразих и не те смъмрих да си вървиш у дома?
— Не. Мисля, че съм имал твърде много други грижи, за да ми хрумне. Исках само ти и дядо да бъдете в безопасност.
— И на всеки седем години събирах багажа. Когато мъжът ми почина, бях само аз. Тази година ще сме двете с Джинджър. Но този път започва по-отрано и е по-силно.
— Ще събера багажа ви още сега, бабо.
— О, мисля, че все още няма опасност. Когато стане време, с Джинджър ще опаковаме най-необходимото. Искам да вземеш книгите. Зная, че вече сме ги чели безброй пъти, и аз, и ти. Но явно сме пропуснали нещо. А сега имаме свеж поглед.
Куин се обърна към Кал и присви очи.
— Книги?
Тринадесета глава
Фокс измина пътя до банката тичешком. Беше напълно излишно, защото можеше да остави документите в куфарчето си по всяко време или още по-лесно — клиентът да дойде в кантората да ги подпише.
Но искаше да излезе, да поеме малко въздух, да разсее напрежението.
Трябваше да признае, че все още бе хранил надежда Алис Хоубейкър да промени решението си или той да я разубеди. Разчиташе на нея, беше свикнал с нея. И я обичаше.
Тази обич означаваше, че няма друг избор, освен да й позволи да замине. Означаваше, че ако можеше да заличи последния си двадесетминутен разговор с нея, би го направил.
Едва не бе рухнала, спомни си той, крачейки с износените си туристически ботуши (днес нямаше да ходи в съда). Никога не бе губила самообладанието си, дори не се бе пропуквало. Но той я бе притиснал така жестоко, че бе разкъсал бронята й. Винаги щеше да съжалява за това.
„Ако останем, ще умрем“ — бе изрекла тези думи с треперещ глас и насълзени очи.
Фокс бе поискал само да узнае защо е толкова твърдо решена да замине и защо всеки ден става все по-неспокойна, до такава степен, че вече иска да напусне града по-рано от планираното.
Затова я бе притиснал. И най-сетне тя му каза.
Виждала смъртта им всеки път, когато затвори очи.
Видяла как изважда ловната пушка на съпруга си от заключения сандък в работилницата му на приземния етаж. Как спокойно я зарежда. Как се качва по стълбите и преминава през кухнята, със съдовете от вечерята, заредени в миялната машина, и идеално забърсаните плотове, за да влезе в малката всекидневна, където мъжът, когото е обичала тридесет и шест години, гледал двубоя между „Ориолс“ и „Ред Сокс“. „Ориолс“ водели с две на нула, но „Сокс“ били на ход с човек на втора база и един аут. След малко резултатът станал едно на две.