Когато питчърът заел позиция за удар, тя изстреляла куршум в тила на съпруга си, който просто седял на любимото си кресло.
След това пъхнала цевта под брадичката си.
О, да, трябваше да й позволи да замине, както и да намери повод самият той да излезе от кантората, защото познаваше жената достатъчно добре, за да знае, че не би искала да бъде край нея, докато дойде на себе си.
Знаеше, че й е дал това, от което се нуждае, но не се чувстваше по-малко виновен, отчаян и объркан.
Отби се да купи цветя. Знаеше, че тя ще ги приеме като дар за помирение. Обичаше в кантората да има цветя и често сама донасяше, защото той редовно забравяше.
Излезе от магазина с огромен букет и едва не се сблъска с Лейла.
Тя залитна и направи няколко крачки назад. Лицето й имаше унил и нещастен израз и Фокс се запита дали му е писано днес да разстройва всички жени.
— Извинявай. Не гледах.
Лейла не се усмихна, само се засуети с копчетата на палтото си.
— Нищо. И аз не гледах.
Трябваше просто да продължи. Нямаше нужда да чете мислите й, за да долови безпокойството и тъгата, които витаят около нея. Имаше чувството, че винаги е неспокойна в негово присъствие и леко се отдръпва. А може би никога не изглеждаше спокойна. „Навярно защото е живяла в Ню Йорк“, помисли си Фокс. Самият той не бе намерил миг покой там.
Но сега бе обсебен от мисълта какво може да стори за нея.
— Проблем ли има?
В очите й заблестяха сълзи и на него просто му се прииска да застане по средата на улицата пред преминаващ камион.
— Проблем? Какъв проблем мога да имам? Живея в чужда къща, в непознат град, виждам неща, които не съществуват, или по-лошо — съществуват и желаят смъртта ми. Почти всичко, което притежавам, е в апартамента ми в Ню Йорк, за който трябва да плащам, а безкрайно търпеливият ми шеф се обади тази сутрин, за да ми каже със съжаление, че ако не се върна на работа през следващата седмица, ще се наложи да ми намери заместничка. И знаеш ли какво направих?
— Какво?
— Започнах да опаковам багажа си. Съжалявам, наистина съжалявам, но животът ми е там. Имам отговорности, сметки за плащане и всекидневни задължения. — Лейла сви ръце пред гърдите си и обхвана лакти, сякаш търсеше опора. — Трябваше да се върна при тях. А не можах. Просто не можах да го направя. Дори не зная защо, поне на съзнателно ниво. Затова сега оставам без работа, което означава, че не мога да запазя апартамента си. Може би ще умра или ще свърша в лудница, след като хазяинът ме осъди за неплатени наеми. Е, проблеми ли? Не, никакви.
Фокс я изслуша, без да я прекъсне, и накрая само кимна.
— Глупав въпрос зададох. Заповядай.
Пъхна цветята в ръцете й.
— Какво?
— Изглежда, че имаш нужда от тях.
Загубила ума и дума, Лейла гледаше ту него, ту пъстрия букет в ръцете си. И се чувстваше на ръба на истерия, която постепенно отшумява и преминава в тихо умопомрачение.
— Но… Ти си ги купил за някого.
— Ще купя други. — Той посочи с палец към вратата на магазина. — И мога да ти помогна с хазяина, ако ми дадеш информация. Останалото… е, работим по въпроса. Вероятно нещо те е подтикнало да дойдеш тук и може би се чувстваш подложена на натиск да останеш, но в дъното на всичко, Лейла, е твоят избор. Ако решиш, че трябва да си тръгнеш… — Отново се сети за Алис и част от неговото отчаяние се оттегли. — Никой не би те упрекнал. Но ако останеш, трябва да бъдеш сериозна.
— Аз…
— Не, не си. — Фокс вяло намести презрамката на чантата й, която се бе свлякла до свивката на лакътя й. — Все още търсиш начин да се измъкнеш, вратичка, която да ти служи за успокоение, че винаги можеш да събереш нещата си и да се оттеглиш без последствия. Просто се върни към предишния си живот и никой няма да те съди. Но избереш ли да останеш, ще бъдеш една от нас. Това е всичко. Трябва да свърша нещо и да се връщам в кантората.
Фокс отново влезе в цветарския магазин и я остави да стои безмълвна на тротоара.
Куин се обади от горния етаж, когато Лейла влезе.
— Аз съм — извика тя в отговор и все още разкъсвана от противоречиви чувства, продължи към кухнята с цветята, вазите и купичките, които бе купила пътьом от магазина за сувенири.