— Дано не е така. — Погледът на Куин бе суров, когато седна и повдигна малка тетрадка с кафява кожена подвързия. — Защото мисля, че тя има отговорите, които са ни нужни.
Кал не можа да намери основателна причина да излезе от центъра преди седем. Дори тогава се почувства виновен, че оставя баща си да работи през останалата част от вечерта. Беше се обадил на Куин късно следобед, за да й каже, че ще намине, щом може. И нехайната й реакция бе да го помоли да донесе нещо за вечеря.
„Ще трябва да се примири с пица“, каза си той, докато носеше кутиите по стъпалата. Не бе имал нито време, нито желание да се съобразява с новия й начин на живот.
Когато почука, вятърът засвири в тила му и го накара неспокойно да се огледа. „Нещо се задава“, помисли си Кал. „Нещо във въздуха.“
Отвори Фокс.
— Слава богу, пица и носител на тестостерон. Омръзна ми да бъда малцинство тук, приятелю.
— Къде е естрогенът?
— Горе. Заровили са се в книги и тетрадки. Лейла съставя схеми. Направих грешката да им кажа, че имам бяла дъска в офиса си. Накараха ме да я домъкна тук и да я кача на горния етаж. — В мига, в който Кал остави пицата на плота в кухнята, Фокс повдигна капака и си взе парче. — Говорят за индексни карти. Цветни индексни карти. Никога вече не ме оставяй сам с тях.
Кал изсумтя, отвори хладилника и видя, че както се бе надявал, Фокс е заредил с бира.
— Навярно досега не сме били достатъчно организирани и затова сме пропуснали някоя подробност. Може би…
Замълча, защото Куин се втурна в кухнята.
— Здравей! Пица! Оох! Е, ще я изразходвам с умствен труд и тренировка във фитнес клуба утре сутринта. — Тя извади чинии и подаде една на Фокс, който вече бе преполовил първото си парче. После закачливо се усмихна на Кал. — Имаш ли още нещо за мен?
Той се наведе и долепи устни до нейните.
— Разбира се.
— По съвпадение — точно това, което исках. Е, какво ще кажеш за още малко?
Сграбчи ризата му и го притегли надолу за нова, по-дълбока целувка.
— Ако искате, ще изляза. Мога ли да взема пицата?
— Всъщност… — започна Кал.
— Не, не. — Куин го побутна назад. — Просто си казваме „добър вечер“ — обърна се тя към Фокс. — Да хапнем в трапезарията като цивилизовани хора. Лейла идва.
— Защо не мога и аз да кажа „добър вечер“? — промърмори той зад гърба й, докато се отдалечаваше с чиниите.
— Защото ще те нокаутирам — отвърна Кал.
— Да бе! — Развеселен, Фокс грабна кутиите с пици и тръгна след Куин. — Питиетата остават за теб, братле.
Малко след като седнаха и чиниите, салфетките и парчетата пица бяха разпределени, Лейла влезе с голяма купа и няколко по-малки.
— Приготвих това по-рано. Не знаех какво ще донесеш — каза тя на Кал.
— Направила си салата? — попита Куин.
— Специалитетът ми. Кълцане, рязане, бъркане. Никаква топлинна обработка.
— Е, тогава просто трябва да бъда добро момиче. — Куин се отказа от мечтаните две парчета пица и се задоволи с едно и порция от салатата на Лейла. — Постигнахме напредък — започна тя, набождайки първата хапка.
— Да, попитай дамите как се правят лоени свещи или малиново сладко — предложи Фокс. — Такива неща изровиха.
— Е, част от информацията в книгите, които преглеждаме, може да е безполезна за сегашното положение. — Куин повдигна вежди срещу Фокс. — Но някой ден, когато настъпи срив в електроснабдяването, ще помогне, ако се наложи да се леят лоени свещи. Под „напредък“ имах предвид многото интересна информация в дневниците на Ан.
— Чели сме ги — изтъкна Кал. — Много пъти.
— Вие не сте жени. — Тя повдигна пръст. — Да, Еси е жена. Но потомка на първите заселници, част от този град и историята му. И колкото и да се старае да бъде обективна, вероятно някои нюанси й убягват. Първи въпрос, къде са другите дневници?
— Няма други.
— Не съм съгласна. Не са намерени други. Еси каза, че е получила тези от баща си, защото обичала книгите. Обадих й се за всеки случай, но той никога не е споменавал да има още.
— Ако имаше — настоя Кал, — щеше да й ги даде.
— Ако са достигнали до него. От седемнадесети до двадесети век е изминало доста време — изтъкна Куин. — Много неща са се загубили или са били изхвърлени. Сред архивите и устно предаваната история на твоя род, Ан Хокинс е прекарала по-голямата част от живота си на мястото, където сега е общината, а по-рано е била библиотеката. Книги, библиотека. Интересно.