— Как така само ти си я видял?
— Не знам и не ме интересува. Искам да се махнем от тук.
Кал скочи и грабна панталоните си. Преди да ги нахлузи, видя Гейдж в гръб.
— Мамка му! Гърбът ти е целият в резки.
— Старият се натряска снощи. Нищо страшно.
— Напротив, приятел. — Фокс го заобиколи да погледне. — Сигурно адски те боли.
— Водата ги поохлади.
— Имам превързочни материали… — започна Кал, но Гейдж го прекъсна:
— Казах, че няма нищо страшно. — Грабна ризата си и бързо я облече. — Щом на вас двамата не ви стиска да влезете отново, за да видим какво ще стане, да продължаваме.
— На мен не ми стиска — призна Кал с такава откровеност, че Гейдж не можа да сдържи смеха си.
— Тогава нахлузи панталоните си, за да не се питам какво е онова, което виси между краката ти.
Фокс разпредели кексчетата „Литъл Дебис“ и кутиите кока-кола от стека, който бе купил от пазара. Инцидентът в езерото и резките по гърба на Гейдж бяха твърде сериозни неща и повече никой не спомена за тях. С мокри коси тримата продължиха похода, хапвайки кексчета и отпивайки топла кола.
Но докато „Бон Джови“ ги окуражаваха, че са на половината път, Кал се замисли за преживяването. Защо единствено той? Защо бе видял лицето й толкова ясно в мътната вода и без очилата? Как бе възможно да я види? Колкото повече се отдалечаваха от езерото, толкова по-лесно бе да си самовнуши, че всичко е плод на въображението му.
За нищо на света не би признал, че навярно просто е превъртял.
Жегата изсуши влажната му кожа и по нея изби пот. Започна да се пита как Гейдж търпи залепналата риза на изранения си гръб. Червените резки и мехури несъмнено боляха. Бе забелязвал белезите му след пиянски побой от стария Търнър и преди, но никога, никога не бяха изглеждали толкова ужасни. За жалост, Гейдж нямаше да му позволи да ги намаже с мехлем.
Какво щеше да стане, ако се инфектираха? Ако получеше отравяне на кръвта и изпаднеше в делириум или нещо подобно, преди да стигнат до Свещения камък?
Щеше да се наложи да изпрати Фокс за помощ, да, това щеше да направи. Фокс щеше да изтича за помощ, докато той стои при Гейдж, лекува раните и му дава да пие нещо, за да не… как беше, да не се дехидратира?
Разбира се, щеше да им запари на задниците, когато се наложеше баща му да дойде да ги прибере, но Гейдж щеше да бъде по-добре.
Вероятно щяха да изпратят бащата на Гейдж в затвора. Тогава какво щеше да стане? Дали щяха да настанят Гейдж в сиропиталище?
При тази мисъл го побиха тръпки, почти както при мисълта за жената в езерото.
Спряха да си починат и поседнаха на сянка, за да си поделят една цигара от откраднатите „Марлборо“ на Гейдж. От тях винаги му се завиваше свят, но бе някак приятно да седи сред дърветата и да слуша ромона на водата по скалите зад тях и крясъците на пощръклели птици.
— Да си направим лагера тук — каза Кал почти на себе си.
— Няма да стане. — Фокс го смушка в рамото. — Ще навършим десет до Свещения камък. Никаква промяна в плана. Ще стигнем след по-малко от час. Нали така, Гейдж?
Гейдж се взираше между дърветата.
— Да. Щяхме да се движим по-бързо, ако не бяхте помъкнали толкова неща за плюскане.
— Не те видях да отказваш кексче — напомни му Фокс.
— Никой не би отказал „Литъл Дебис“. Е… — Гейдж угаси цигарата и сложи камък върху угарката. — На конете.
Никой не идвал тук. Кал знаеше, че това не е истина, знаеше, че през ловния сезон много хора преследват елени. Но се чувстваше като на място, където никой не идва. И предишните два пъти, когато го бяха придумали да измине целия път до Свещения камък, се бе чувствал по същия начин. Но и двата пъти тръгваха рано сутринта, а не в късния следобед. И се бяха върнали преди два часа.
Сега според неговия „Таймекс“ наближаваше четири. Въпреки леката закуска стомахът му се бунтуваше. Искаше му се да поспрат отново, да изрови още нещо от проклетата кошница, която майка му бе натъпкала с какво ли не.
Но Гейдж непрекъснато ги подканваше да побързат, нетърпелив да стигне до Свещения камък.
Земята там изглеждаше обгоряла, сякаш е имало горски пожар, превърнал всички дървета в пепел. Представляваше почти идеален кръг, заобиколен от дъбове, други широколистни дървета и непристъпен къпинак. В средата стърчеше един-единствен камък, висок около половин метър, плосък и гладък отгоре като малка маса.