Освен това Сибил притежаваше много остро чувство за ориентация, а очевидно бе взела погрешен завой, за да се озове на онзи страничен път точно в момента, когато Гейдж идва по главния.
Още една странност, реши Куин, когато наближи задния вход на общината, бяха думите на Сибил, че се е появил от нищото. Бе склонна да ги приеме буквално. Щом Сибил не го бе видяла, тогава може би в нейната реалност, до онези съдбовни минути, той не бе съществувал.
Защо бе важно те двамата да се срещнат отделно, извън групата? Не беше ли достатъчно странно да пристигнат в една и съща нощ, по едно и също време?
Извади членския си ключ, който имаше благодарение на Кал, за да отвори вратата на фитнес клуба, и въведе паролата си за гост на таблото с бутони.
Лампите все още не светеха, което бе изненадващо. Обикновено, когато пристигаше, вече бяха включени и поне един от трите въртящи се телевизора бе настроен на CNN, ESPN или някой от сутрешните блокове. Много често заварваше някого при бягащите пътечки, велоергометрите или гирите.
Включи осветлението и извика. Гласът й отекна като в безкраен пуст коридор. Обзета от любопитство, продължи навътре, побутна вратата и видя, че малкият офис на инструкторите също е тъмен, както и съблекалнята.
Може би някой бе имал късна среща предишната вечер, реши тя. Отключи едно шкафче, съблече се по спортния си екип и грабна кърпа. Избра кардио за начало на тренировката и пусна телевизора на „Тудей“, преди да се качи на единствения тренажор в клуба.
Програмира го, устоявайки на изкушението да излъже за теглото си с няколко килограма. „Като че ли има значение“, каза си Куин. (Имаше, разбира се.)
Започна загрявката, доволна от самодисциплината и уединението си. Все пак очакваше вратата да се отвори с трясък всеки момент и инструкторите Мат или Тина да се втурнат вътре. След по-малко от десет минути вече бе свикнала със съпротивлението и вниманието й бе съсредоточено върху телевизора, който помагаше тренировките да преминават неусетно.
След първия километър Куин отпи голяма глътка вода от малката бутилка, която си бе донесла. Когато започна втория, мислите й се насочиха към онова, което се надяваше да постигне в този ден. Проучването бе основата на всеки проект. Освен това искаше да нахвърля част от предговора на книгата си. Може би, докато пише, щеше да й хрумне някаква идея. После искаше да се поразходи из града със Сибил и Лейла — ако има настроение.
Бе запланувала и посещение на гробищата, отново със Сибил. Време бе да навести Ан Хокинс.
Може би Кал щеше да намери време да дойде с тях. И без това трябваше да поговори с него, да го попита какво чувства и какво мисли за Гейдж (когото изгаряше от любопитство да зърне) и пристигането на Сибил. Главно, призна тя пред себе си, искаше да го види отново. Да се похвали с него пред Сибил.
„Виж! Сладур е, нали?“, може би щеше да прозвучи като момичешко перчене, но не я бе грижа. Искаше да го докосне, дори само да стисне ръката му за миг. И с нетърпение очакваше целувката за поздрав, както и да намери начин да превърне онзи тревожен израз на очите му в чаровна насмешка. Обожаваше начина, по който очите му се усмихваха преди останалата част от лицето му, и как…
Добре, добре. Тотално бе хлътнала по него, осъзна тя. Изпитваше сериозно влечение към момчето от малкия град. И в този образ имаше нещо неустоимо, въпреки че я караше да усеща свиване в стомаха. Всъщност, не бе толкова неприятно чувство. Беше интересна комбинация от опасение и вълнение.
„Куин се влюбва“, помисли си тя и започна втория километър със замечтан израз на лицето. Докато пъхтеше и се потеше, се почувства свежа и весела като пролетна маргаритка.
Изведнъж светлините угаснаха.
Тренажорът спря. Картината на телевизора изчезна, звукът замлъкна.
„О, мамка му!“
Първата й реакция не бе тревога, а въпросът „Какво ще правя сега?“. Цареше пълен мрак и въпреки че бе запомнила достатъчно ясно пътя към входната врата — и препятствията по него — не посмя да тръгне слепешком.
„Тогава какво?“, запита се тя, докато чакаше дишането й да се успокои. Не можеше да се придвижи в тъмнината до съблекалнята, за да вземе дрехите си. Щеше да се наложи да излезе по спортния си потник и клин.
Чу първото тупване и студена вълна обля кожата й. И осъзна, че има много по-сериозни проблеми от оскъдното си облекло.
Не бе сама. Докато пулсът й препускаше, хранеше отчаяна надежда онова, което е с нея в мрака, да се окаже човек. Но звуците, грозният тътен, който разтърсваше стените и пода, ужасяващото шумолене на нещо пълзящо не бяха човешки. Кожата й настръхна, донякъде от страх, донякъде от внезапен, непоносим студ.