— Зайци тийнейджъри.
Развеселена, Куин се надигна.
— Често ли си позволяваш подобни странични занимания в офиса?
— А…
Тя леко го смушка, придърпвайки обратно сутиена си.
— Виждаш ли, непредсказуем си.
Кал й подаде ризата.
— За първи път си позволявам подобно занимание в работно време.
Тя присви устни, докато се закопчаваше.
— Добре.
— И не съм се чувствал като заек тийнейджър, откакто бях такъв.
Куин се наведе и леко всмука устните му.
— Още по-добре. — Все още на пода, тя нахлузи панталона си, и той стори същото. — Трябва да ти кажа нещо. — Куин посегна към ботушите и обу единия. — Мисля… не, ако кажа „мисля“, ще бъде увъртане, страхливост.
Дълбоко си пое дъх, рязко пъхна крака си в другия ботуш и го погледна в очите.
— Влюбена съм в теб.
Първо дойде шокът — внезапен, остър шок, който го разтърси до мозъка на костите. После тревогата го скова като леден юмрук.
— Куин…
— Не си хаби думите, няма смисъл да казваш: „Познаваме се едва от две седмици“. Не искам да чувам и „Поласкан съм, но…“. Не ти го казах, очаквайки някакъв отговор. Просто трябва да знаеш. Първо, няма значение откога се познаваме. Познавам себе си достатъчно отдавна, за да зная какво става с мен. Познавам чувствата си. Второ, безспорно би трябвало да си поласкан. Не се побърквай. Нищо не ми дължиш и не очаквам да споделяш чувствата ми.
— Куин, ние… всички ние сме подложени на огромно напрежение. Дори не знаем дали ще оцелеем до август. Не можем…
— Именно. Никой не знае, но сега имаме още нещо, за което да се тревожим. Е, Кал… — Тя обхвана лицето му с длани. — Всеки миг е важен. Точно тази минута има дълбок смисъл. Съмнявам се, че иначе бих ти го казала, въпреки че понякога съм импулсивна. Мисля, че при други обстоятелства бих изчакала, докато и ти изясниш чувствата си. Надявам се това да стане скоро, а междувременно нека нещата останат такива, каквито са.
— Трябва да знаеш, че…
— Недей, за нищо на света не казвай, че държиш на мен. — В гласа й прозвуча първата нотка на гняв. — Ще изречеш нещо банално, което хората казват в подобни случаи. Това само ще ме ядоса.
— Добре, добре, нека само те попитам нещо, без да се обиждаш. Замислила ли си се, че може би чувствата ти са нещо подобно на онова, което се случи до камъка? Така да се каже, отражение на чувствата на Ан към Дент?
— Да, мислила съм, но не са. — Куин се изправи и облече пуловера си. — Все пак, добър въпрос. Не го приемам като обида. Онова, което е изпитвала и аз чрез нея, беше силно и обсебващо. Не твърдя, че моите чувства към теб не са подобни. Но имаше и разкъсваща болка. Зад радостта прозираше мъка. С мен не е така, Кал, няма нищо мъчително. Не съм тъжна. Сега… имаш ли време да слезеш при нас и да хапнеш нещо, преди със Сиб и Лейла да излезем?
— Ммм… да.
— Чудесно. Ще се видим там. Трябва да се отбия в тоалетната да се поосвежа.
— Куин… — Кал се поколеба, когато тя отвори вратата и се обърна. — Не съм изпитвал такива чувства към друга жена.
— Това вече ми харесва.
Тя се усмихна, преди да излезе. Знаеше, че думите му са истина, така бе устроен. „Горкият, помисли си Куин. Все още не знае, че няма отърваване.“
Гъста гора от ниски дървета скриваше старото гробище като щит до северния край на града. То се простираше по неравната земя до хълмовете на запад, в края на коларски път, по който едва можеха да се разминат две коли. Исторически надпис, полузаличен от времето, сочеше, че някога тук се е намирала „Първата църква на Праведните“, но е била разрушена от паднал гръм и пожар на седми юли, 1652-а.
Куин бе прочела този факт при проучванията си, но бе различно да застане тук, брулена от вятъра и студа, и да си го представи. Бе прочела още, както пишеше на табелата, че на нейно място е бил издигнат малък параклис, разрушен по време на Гражданската война.
Сега сред сухите зимни треви имаше само няколко камъка. Отвъд ниска каменна стена бяха по-скорошните гробове. Тук-там видя цветя, чиито ярки цветове навяваха меланхолия на фона на сивотата и замръзналата земя.
— Трябваше да донесеш цветя — тихо каза Лейла, когато погледна малкия скромен паметник, на който пишеше само „Ан Хокинс“.
— Не са й нужни — увери я Сибил. — Паметниците и цветята са за живите. Мъртвите имат други грижи.