— Все пак създават настроение.
Сибил само сви рамене срещу Куин.
— Права си. Не е хубаво на мъртвите да им бъде скучно. Не ви ли се струва интересно, че няма дати? На раждане или смърт. Никаква сантименталност. Имала е трима сина, а не е получила друго, освен името си, издълбано в надгробния камък. Въпреки че те също са погребани тук, както и съпругите, и децата им, и предполагам — поне някои от техните деца. Където и да са пътували през живота си, са се завърнали, за да бъдат погребани до Ан.
— Може би са знаели или са вярвали, че тя ще се върне. Може би им е казвала, че смъртта не е край. — Куин смръщи вежди срещу паметника. — А може би просто са искали да е скромно, но сега, като го изтъкна, започвам да се питам дали не е било съзнателно. Нито начало, нито край. Поне до…
— … юли тази година — довърши Лейла. — Весела мисъл.
— Е, докато си прекарваме весело тук, искам да направя няколко снимки. — Куин извади апарата си. — Вие двете можете да запишете някои имена. Не е зле да ги проверим, да видим дали имат пряка връзка с… — Препъна се, докато крачеше назад, за да намери подходящ ъгъл. — О, по дяволите! Точно на същото място, където се ударих сутринта. Супер.
Лейла се втурна да й подаде ръка. Сибил я последва, въпреки че не можа да сдържи смеха си.
— Млъкни — промърмори Куин. — Земята е толкова неравна, а някои паметници едва се подават от нея. — Потърка хълбока си и намръщено се вгледа в камъка, който я бе спънал. — Ха! Интересно. Джоузеф Блек, починал през 1843-а. — Руменината, избила на лицето й от раздразнение, изчезна. — Същата фамилия като моята. Блек е често срещано име. Но си струва човек да се замисли защо е тук и защо се спънах точно в неговия гроб.
— Странните съвпадения са твоята специалност — съгласи се Сибил.
— А може би и на Ан.
Куин поклати глава при предположението на Лейла.
— Не зная. Кал е направил проучване за родословието на Хокинс и го прегледах набързо. Зная, че част от старите архиви са загубени или заровени по-дълбоко, отколкото сме надникнали, но не виждам как може и двамата да сме пропуснали разклонения с моето фамилно име. Е, мисля, че трябва да потърсим нещо по-подробно за този Джо.
Баща й не помогна с нищо и обаждането у дома само я държа четиридесет минути на телефона да слуша семейни клюки. После опита с баба си, която имаше смътни спомени, че е чувала от свекърва си за някакъв прачичо, може би братовчед, роден някъде сред възвишенията в Мериленд. Или може би във Вирджиния. Бе запомнен от роднините си с това, че избягал с кръчмарска певица, изоставяйки съпругата си и четирите си деца и отнасяйки семейните спестявания, държани в кутия от бисквити.
— Голям симпатяга си бил, Джо — измърмори Куин. — Дали ти си моят Джо?
Реши, че ако се освободи от участие в приготвянето на вечерята, ще има достатъчно време да отскочи до общината и да започне проучване за Джоузеф Блек. Щом бе умрял тук, може би бе и роден тук.
Когато се прибра, Куин със задоволство завари къщата, пълна с хора, глъчка и апетитни аромати. Сибил, вярна на себе си, бе пуснала музика, запалила свещи и наляла вино. Всички се бяха събрали в кухнята и лакомо посягаха към хапките с мариновани маслини. Куин си взе една и я преглътна с вино от чашата на Кал.
— Сигурно очите ми са кървясали — каза тя.
— Засега не.
— Почти три часа се рових в архиви. Мисля, че съм увредила мозъка си.
— Джоузеф Блек. — Фокс й подаде чаша вино. — Осведомиха ме.
— Добре, спестили са ми поне това. Успях да проследя родословието само до дядо му, Куинтън Блек, роден през 1676-а. Няма по-ранни сведения, поне тук. И нищо след Джо. Отклоних се от пряката линия, потърсих братя, сестри или други роднини. Имал е три сестри, но открих само рождените им дати. Имал е лели, чичовци и прочие, но и за тях няма много. Изглежда, фамилията Блек не е присъствала дълго в Хокинс Холоу.
— Щеше да ми говори нещо — изтъкна Кал.
— Да. Все пак събудих любопитството на баба си и сега се е заела да издири старата семейна библия. Обади се на мобилния ми телефон. Мисли, че е останала у девера й след смъртта на родителите му. Може би. Както и да е, това е нишка. — Насочи вниманието си към мъжа, който стоеше облегнат с гръб на плота и разклащаше чаша вино. — Извинявай. Гейдж, нали?
— Същият. Служба „Пътна помощ“.
Куин се усмихна, когато Сибил завъртя очи и извади ароматните питки от фурната.
— Вече чух. Е, явно вечерята е готова. Умирам от глад. Нищо не може да събуди апетита така, както ровенето сред актове за раждане и смърт на разните му Блек, Робин и Кларк.