— Кларк. — Лейла подаде празна чиния на Сибил за питките. — В архивите има хора с тази фамилия?
— Да, Алма и Ричард Кларк, доколкото си спомням. Искаш ли да прегледаш записките ми? Защо?
— Моминското име на баба ми е било Кларк. — Лейла отегчено се усмихна. — Може би и това не е съвпадение.
— Жива ли е? — веднага попита Куин. — Можеш ли да се свържеш с нея и…
— Да хапнем, докато са топли — прекъсна ги Сибил. — Ще имате достатъчно време да разтърсвате родословните дървета. Но когато готвя… — тя пъхна чинията с горещите питки в ръцете на Гейдж — ще ядем.
Шестнадесета глава
„Сигурно има важна причина, сигурно има сериозна причина“, повтаряше си Кал, докато съчетаваше обедната си почивка със свое проучване за родствената връзка Хокинс — Блек. Това бе нещо ново, врата, за чието съществуване не бяха подозирали, за да се опитат да отворят.
Казваше си, че е трудоемка работа, от съдбовно значение, заради която през последните няколко дни с Куин нямат време да се видят. И двамата бяха твърде заети. Нямаше начин.
Освен това, може би моментът бе подходящ да си починат един от друг. Нещата да се поуталожат. Както бе казал на майка си, сега не бе време за сериозно обвързване, време за любов. Защото щом човек се влюби, неизбежно следваха големи, значими събития, променящи живота. А той имаше достатъчно важни събития, за които да се тревожи.
Сипа храна в купичката на Лъмп, чакащ закуската си с обичайното невъзмутимо спокойствие. Както всеки четвъртък, Кал бе заредил пералнята, а преди това бе извел Лъмп на сутрешна разходка. Продължи с всекидневните си сутрешни занимания и с първата чаша кафе в ръка, извади кутия мляко.
Когато понечи да си налее, се сети за Куин. „Нискомаслено“, поклати глава той. Може би точно сега тя приготвяше своята зърнена закуска. Може би стоеше в кухнята си, вдъхваше аромат на кафе и мислеше за него.
Гледката, която си представи, бе примамлива и тъкмо посягаше към мобилния си телефон да й позвъни, когато чу звук зад себе си и се обърна.
Гейдж тъкмо изваждаше чаша за кафе от шкафа, който бе отворил.
— Стряскаш се.
— Не те чух да влизаш.
— Беше потънал в любовни блянове.
— Имам да мисля за много неща.
— Особено за любов. Отдалеч си личи, Хокинс. Като започнем от тези тъжни, влажни очи.
— Пази своите, Търнър.
Гейдж само се усмихна и наля кафе.
— Налапал си въдицата. — Сложи пръст в крайчеца на устата си, извит като кука. — Няма грешка.
— Завиждаш, защото скоро не ти е излизал късметът.
— Няма спор. — Гейдж отпи глътка чисто кафе и с босия си крак потърка козината на Лъмп, докато кучето бе изцяло съсредоточено върху закуската си. — Не е обичайният ти тип.
— А? — Раздразнението пропълзя по гърба на Кал като гущер. — Какъв е обичайният ми тип?
— Почти като моя. Момиче за лек флирт, без много мислене, без обвързване и тревоги. Кой може да ни вини, предвид всичко? — Гейдж взе кутията със зърнена закуска и пъхна ръка вътре. — Но тя не се вмества в калъпа. Умна е, сериозна и носи голям топ дебело въже в джоба си. Вече е започнала да те омотава в него.
— Не ти ли дотяга понякога от този цинизъм, който носиш със себе си навсякъде?
— Реализъм — поправи го Гейдж, докато хрупаше зърнена закуска. — Помага ми да приемам нещата по-леко. Тя ми харесва.
— И на мен. — Забравил за млякото, Кал си взе шепа от купата, в която бе сипал закуската. — Каза ми… каза ми, че е влюбена в мен.
— Бързо напредвате. А после изведнъж става прекалено заета, а ти спиш сам, приятел. Казах ти, че е умна.
— За бога, Гейдж. — Пронизаха го две стрели на обида, едната — към самия него, другата — към Куин. — Тя не е от тези жени. Не използва хората по подобен начин.
— И го знаеш, защото я познаваш много добре.
— Да. — Всяка следа от гняв изчезна, когато осъзна тази проста истина. — Просто я познавам. Наистина. Е, може да има десетки, стотици неща, които не зная за нея, но зная коя е и що за човек е. Нямам представа дали донякъде е защото всички сме свързани, но е вярно. Още когато я видях за първи път, нещата се промениха. Не зная как. Нещо се промени в мен. Е, подигравай се колко си искаш, но това е положението.