— Охо!
Куин повдигна чашата си и продължи:
— Препускаше твърде бързо, за да забележи как потръпнах при думата „брак“. Тъкмо успях да се измъкна от това блато и ето го отново под краката ми.
— Нормално е да те побиват тръпки. — Сибил отмери доза чай. — Но не те виждам да бягаш.
— Защото ме познаваш. Харесва ми да бъда тук, където съм. Харесва ми идеята да измина този път с Кал, докъдето стигнем. Здравата е загазил — промърмори тя и отново отпи.
— Ти също, Кю. Но неприятностите винаги са ти подхождали.
— Повече от нов бутиков тоалет. — Куин вдигна телефона в кухнята при първото позвъняване. — Ало. Здравей, Еси. О! Така ли? Не, чудесно. Идеално. Толкова съм ти благодарна. Разбира се. Отново благодаря. Чао. — Затвори с широка усмивка. — Еси Хокинс ни е уредила достъп до помещенията в общината. Днес няма много работа на главния етаж. Можем да влезем и да се поровим на воля.
— Ще бъде забавно, нали? — сухо каза Сибил, докато наливаше гореща вода за чая си.
Въоръжена с ключ, Сибил отвори главната врата на старата библиотека.
— Тук сме, поне привидно, за проучване. Една от най-старите сгради в града, домът на семейство Хокинс. Но… — Включи осветлението. — Търсим главно тайници. Скрити кътчета, в които никой не е надникнал. Три и половина века — отбеляза Сибил.
— Ако нещо бъде забравено за пет минути, може да остане забравено цяла вечност. — Куин нацупи устни, оглеждайки се наоколо. — Модернизирали са я, когато са я превърнали в библиотека, но при построяването на новата някои от модерните елементи били отстранени. Не са върнали предишния й облик, но са се доближили до него.
Имаше столове и маси и някой бе опитал да придаде старинна атмосфера с лампи антики, керамични съдове и резбовани лавици. Куин бе чула, че организации като Историческото сдружение или Градинарския клуб провеждат сбирките си тук. По избори пък ставаше секция за гласуване.
— Каменна камина — каза тя. — Вижте, страхотно място за скривалище. — Застана до нея и започна да побутва камъните. — Освен това горе има таван. Еси каза, че са го използвали за склад. Все още държат там сгъваеми маси, столове и други подобни неща. Таваните са пълни със съкровища.
— Защо сгради като тази са толкова студени и страховити, когато са празни? — запита се Лейла.
— Тази не е празна, ние сме тук. Да започнем от горе на долу — предложи Куин.
— Таваните са пълни със съкровища — повтори Сибил след двадесет минути, — потънали в прах и паяжини.
— Не е толкова ужасно.
Куин пълзеше до нея и се надяваше да открие незакована дъска на пода.
— Но не е и приятно. — Лейла смело стъпи на сгъваем стол, за да огледа лавиците. — Не разбирам защо хората смятат, че складовите помещения не трябва да се почистват редовно както всички други.
— Тук е било чисто. Тя е поддържала чистота.
— Кой… — понечи да попита Лейла, но Сибил махна с ръка и смръщи вежди срещу Куин.
— Ан Хокинс?
— Ан и момчетата й. Довела ги е у дома и е деляла тавана с тях. С тримата си сина. Докато пораснали достатъчно, за да имат своя стая на долния етаж. Но тя останала тук. Искала да е нависоко, за да гледа през прозореца. Макар и да знаела, че той няма да дойде, искала да гледа навън в очакване. Била щастлива, доколкото можела да бъде. И когато умряла тук, била готова. — Куин седна на петите си. — Мамка му, аз ли съм била?
Сибил приклекна и се вгледа в лицето й.
— Ти ни кажи.
— Мисля, че да. — Потърка чело. — По дяволите, мъчи ме такова главоболие, сякаш съм изпила сто „Маргарити“ на екс и в мозъка ми е забит шиш за лед. Видях всичко, нея, тях, в главата си. Ясно, сякаш бяха тук. Всичко премина като на бързи обороти пред погледа ми. Години за секунди. Но по-скоро го почувствах. И при теб е така, нали, само че в другата посока?
— Често — съгласи се Сибил.
— Видях я да пише в дневника и да мие лицата на синовете си. Видях я да се смее и да плаче. Видях я да стои до прозореца и да се взира в мрака. Почувствах… — Куин сложи ръка на сърцето си, — почувствах копнежа й. Беше… жестоко.
— Не изглеждаш добре. — Лейла докосна рамото й. — Трябва да слезем долу, да пийнеш вода.
— Може би. Да. — Куин хвана ръката, която Лейла й бе подала, за да й помогне да стане. — Може би трябва да опитам отново. Да извикам образите, да открия нещо повече.