— Тоалетна… ще докараш жените?
— Да. — Беше го решил, когато бе погледнал навън. — Донеси… каквото се сетиш. Аз ще дойда бързо.
Кал угаси осветлението в залата, когато Джим се върна.
— Всичко наред ли е? — попита Кал.
— Да.
Тревожният поглед, който баща му плъзна из тъмната зала, издаде тревога, че ще загубят не само доходоносната петъчна вечер, а и целия уикенд.
— Ще го компенсираме, татко.
— Разбира се. Както винаги. — Джим го потупа по рамото. — Да тръгваме.
Куин се смееше, когато отвори вратата.
— Страхотно е, нали? Казват, че ще натрупа метър или повече! Сибил ще готви гулаш, а Лейла излезе да купи още батерии и свещи, в случай че останем без ток.
— Добре. Чудесно. — Кал изтупа ботушите си. — Вземете тези неща и всичко друго, което ще ви е необходимо. Отиваме в моята къща.
— Стига глупости. Добре сме си тук. Можеш да останеш и да…
Щом се отърси от снега, доколкото можеше, Кал влезе и затвори вратата зад себе си.
— Имам малък бензинов генератор за елементарни неща — като помпата например — така че ще има вода в тоалетната.
— О! Не се бях сетила за това. Но как ще се поберем в пикапа ти?
— Ще успеем. Съберете багажа си.
Трябваше им половин час, но Кал го бе предвидил. Накрая багажникът на пикапа му бе натоварен като за десетдневно пътуване през пустошта. А трите жени се натъпкаха до него в кабината.
Сега проумя, че трябваше да помоли Фокс да вземе едната от тях и половината багаж в своя пикал. Но бе твърде късно.
— Великолепно е. — Лейла седеше в скута на Куин и се подпираше на таблото, докато чистачките усилено разчистваха снега от стъклото. — Зная, че ще създаде много проблеми, но тук е толкова красиво, изглежда толкова различно от града.
— Спомни си това, когато се наложи да се състезаваш с трима мъже за достъп до банята — предупреди я Сибил. — Държа още сега да ви предупредя, че няма да отговарям за прехраната през цялото време само защото зная как се включва готварската печка.
— Ще го имаме предвид — промърмори Кал.
— Наистина е великолепно — съгласи се Куин, надничайки зад гърба на Лейла. — О, забравих. Чух се с баба си. Намерила е онази семейна библия. Накарала е внучката на зълва си да копира и сканира страниците, които ни интересуват, и да ми ги изпрати. — Куин се раздвижи, за да се намести по-удобно. — Поне такъв е планът, защото внучката й е единствената в семейството, която може да борави със скенер и да прикачва файлове. Баба ползва интернет само за имейл и онлайн покер. Надявам се да получа информацията до утре. Страхотно, нали?
Заклещена между Куин и вратата, Сибил я смушка, за да запази своята част от седалката.
— Помръдни задника си, ако обичаш.
— Ние сме две, така че ни се полага повече място. Искам пуканки — реши Куин. — Докато гледате този сняг, не ви ли се хапват пуканки? Взехме ли? Имаш ли пуканки у дома? — обърна се тя към Кал. — Можем да се отбием при Орвил да купим няколко пакета.
Той не продума, съсредоточен върху оцеляването по пътя, който сякаш бе най-дългият в живота му.
Запълзя по страничните пътища и въпреки че имаше доверие на пикапа и шофьорските си умения, изпита облекчение, щом стигна до своята алея. По желание на мнозинството бе включил парното и кабината беше като сауна.
Дори при тези обстоятелства Кал не можеше да отрече, че домът му сред гората е като на картина. Заснежените тераси и покритите със скреж дървета и храсти обграждаха къщата, от чийто комин се издигаше дим, а прозорците вече светеха.
Премина по следите от гумите на Фокс, по малкия мост над извивката на заледения поток.
Лъмп пристъпваше през снега към къщата от гората, приличаща на зимна пощенска картичка, и оставяше дълбоки следи след себе си. Замахна с опашка и излая само веднъж, някак приглушено.
— Ау, виж Лъмп. — Куин смушка Кал с лакът, докато пикапът бавно се изкачваше по алеята. — Сигурно добре си е поиграл.
— Снегът му действа ободряващо.
Кал спря зад пикапа на Фокс и се усмихна, щом видя почти затрупаното ферари, а после наду клаксона. Проклет да бе, ако се хванеше сам да влачи всичкия багаж, без който жените твърдяха, че е невъзможно да се живее една-две нощи.
После свали чантите от багажника.