— Но не сте ги показвали на никого. — Куин внимателно остави парчетата, преди да вземе чашата си. — На никого, който би могъл да поработи с тях и да открие предназначението им и може би историята.
— Не беше писано. — Фокс повдигна рамене. — Зная как заучи, но знаех, че не бива да ги носим при геолог, при утвърдена вещица или в Пентагона. Просто… Кал веднага предложи да потърсим помощ от науката.
— Фокс мислеше, че не това е начинът, което беше достатъчно за трима ни. — Кал погледна приятелите си.
— Така действахме досега. Ако Фокс чувстваше, че не бива да ви ги показваме, нямаше да го направим.
— Защото ти имаш най-силен усет? — обърна се Лейла към Фокс.
— Не зная. Може би. Зная само, че вярвах… и все още вярвам, че в онази нощ оцеляхме и останахме невредими, защото всеки от нас имаше парче от този камък. Докато ги пазим, имаме шанс. Просто го зная, както Кал знае, че това е амулетът на Дент.
Сибил се обърна към Гейдж:
— А ти? Какво знаеш ти? Какво виждаш?
Очите му срещнаха нейните.
— Виждам го цял, върху Свещения камък. Камък върху камъка. От него се издигат пламъци, лумнали от петната кръв. После го поглъщат и пропълзяват по гладката повърхност, надолу по пиедестала като огнен саван. Виждам как огнени езици препускат из местността, политат към дърветата, докато всичко пламва и се разиграва такъв пожар, от който и самият дявол не би излязъл жив. — Отпи глътка вино. — Това виждам, когато отново стане цял. Ето защо не очаквам с нетърпение този момент.
— Може би така се е появил — предположи Лейла.
— Не виждам миналото. Кал е по тази част. Аз виждам само какво би могло да се случи.
— Ценна способност за човек с твоята професия.
Гейдж отмести поглед към Сибил и бавно се усмихна.
— Не вреди. — После повдигна своето парче от камъка и леко го подхвърли. — Иска ли някой да се пробва на покер?
В този миг светлината примигна и угасна.
— Ще отида да включа генератора. — Кал стана.
— Не излизай сам. — Лейла примигна, сякаш изненадана, че тези думи са излезли от устата й. — Искам да кажа…
— Идвам с теб. — Фокс се изправи, а от мрака прозвуча вой.
— Лъмп.
Кал се втурна навън от стаята и през кухнята като стрела. Без да се спре, грабна фенерчето от стената и го включи.
Насочи го натам, откъдето бе дошъл звукът. Лъчът проряза гъстата движеща се завеса от сняг, но само отскочи и се върна обратно при него.
Снежната пелена се бе превърнала в стена, която достигаше до коленете му. Викайки кучето си, Кал запристъпва през нея и се опита да открие точната посока, от която идваше воят. Сякаш отекваше отвсякъде и отникъде.
Когато чу шум зад себе си, той се завъртя и сграбчи фенерчето като оръжие.
— Изчакай подкрепление! — изкрещя Фокс. — За бога, тук е същински ад. — Той сграбчи Кал за ръката, а Гейдж застана от другата му страна. — Хей, Лъмп! Тук, Лъмп. Никога не съм го чувал да вие така.
— Откъде си толкова сигурен, че е кучето? — тихо попита Гейдж.
— Връщайте се вътре — мрачно каза Кал. — Не бива да оставяме жените сами. Аз ще намеря кучето си.
— О, да, ще те оставим сам да крачиш из преспите в шибаната виелица. — Гейдж пъхна премръзналите си ръце в джобовете и хвърли поглед назад.
Жените дойдоха заедно, хванати за ръце и грабнали фенерчета, което безспорно издаваше съобразителност.
Бяха отделили време да сложат палтата си и ботуши, за разлика от приятелите му.
— Връщайте се вътре — извика Кал. Наложи се да повиши тон, за да надвика свирещия вятър. — Отиваме само да приберем Лъмп. Ще дойдем след малко.
— Или отиваме всички, или никой няма да ходи никъде. — Куин пусна ръката на Лейла и хвана тази на Кал. — Включително и Лъмп. Не губете време — каза тя, преди той да възрази. — Трябва да се разпръснем, нали?
— По двойки. Фокс, вие с Лейла тръгнете натам. Куин, ние тръгваме насам. Гейдж и Сибил — отзад. Трябва да е наблизо. Никога не ходи далеч.
Воят на Лъмп издаваше уплаха, това Кал не искаше да изрече на глас. Неговото глупаво, мързеливо куче виеше уплашено.
— Дръж се за панталона ми… за колана. Здраво.
Стисна зъби, когато студените й ръкавици докоснаха кожата му, и пристъпи напред. След първите две крачки долови нещо, примесено с воя.