Замислих се за скарването ни след инцидента с душа.
— Не зная. Може би.
Еди зарови лице в шепи.
— Не мога да повярвам — простена. — Провалих се. — Когато ставаше дума за Джил, Еди обикновено целият беше гняв и плам. Никога не го бях виждала толкова близо до пълното рухване. Откакто бях дошла в Палм Спрингс, се боях за собствения си провал и никога досега не бях осъзнавала, че и Еди е в същото положение. Припомних си думите на Ейдриън за Еди и приятеля му Мейсън, как Еди се чувствал отговорен. Ако Джил не се върне, дали това ще бъде своеобразно повторение на историята? Дали тя щеше да се превърне в още някой, безвъзвратно изгубен за него? Мислех, че тази мисия е нещо като изкупление за него. Вместо това би могла да се превърне в повторение на трагедията с Мейсън.
— Не си се провалил — уверих го. — Твоята задача е да я защитаваш и ти го правиш. Но не можеш да контролираш дали е щастлива, или не. Ако някой е виновен, то това съм аз. Изнесох й цяла лекция за инцидента с душа.
— Да, но аз унищожих надеждите й, когато й казах, че идеята на Лий за манекенството няма да се получи.
— Но ти си прав за… Лий! — ахнах. — Това е. Ето къде е тя. Тя е с Лий, сигурна съм. Имаш ли номера му?
— Голям съм идиот — простена Еди, извади мобилния си и прегледа списъка с имената. — Трябваше да се сетя за това.
Докоснах кръстчето на шията си и мислено се помолих всичко да се разреши толкова лесно. Ако това означаваше, че Джил е жива и здрава, можех да преглътна бягството й с Лий.
— Хей, Лий. Еди е. Джил с теб ли е?
Последва пауза, докато Лий отговаряше, но езикът на тялото на Еди отговори на въпроса. Той се отпусна и по лицето му се изписа огромно облекчение.
— Добре — рече след няколко минути. — Добре, доведи я тук. Още сега. Всички я търсят. — Нова пауза. Лицето на Еди стана строго. — По-късно ще поговорим за това. — Прекъсна връзката и се извърна към мен. — Тя е добре.
— Слава богу — прошепнах. Изправих се и чак тогава осъзнах колко съм била напрегната. — Веднага се връщам.
Отидох при госпожа Уедърс и служителя от охраната и им съобщих новината. Той веднага уведоми колегите си и скоро след това си тръгна. Госпожа Уедърс имаше вид, като че ли всеки миг ще избухне в сълзи.
— Добре ли сте? — попитах я.
— Да, да. — Лицето й пламна, явно се засрами, задето е толкова чувствителна. — Просто бях толкова разтревожена. Аз… Аз не исках да казвам нищо, за да не ви плаша, но всеки път, когато изчезне някой ученик… Ами, преди няколко години изчезна друго момиче. Мислехме, че просто се е измъкнала тайно… както Мат каза, случва се понякога. Но се оказа, че… — Госпожа Уедърс се намръщи и отмести поглед. — Не бива да говоря за това.
Сякаш можеше да спре след такова въведение!
— Не, моля ви. Кажете ми.
Надзирателката въздъхна.
— Полицията я намери два дни по-късно — мъртва. Била е отвлечена и убита. Беше ужасно и никога не заловиха убиеца. Сега, когато някой изчезне, винаги си мисля за това. Разбира се, оттогава не се е случвало, ала такива неща те плашат.
Можех да си представя. Докато се връщах при Еди, отново си мислех за него и Мейсън. Като че ли всеки носеше някакъв товар от миналото си. Сега, когато безопасността на Джил не беше повод за тревога, в главата ми се въртеше само една мисъл: какво ще кажат алхимиците? Какво ще каже баща ми? Когато го приближих, Еди тъкмо отново затваряше телефона си.
— Обадих се на Мика да му кажа, че всичко е наред — обясни. — Той наистина беше много разтревожен.
Всички следи от притеснението на госпожа Уедърс изчезнаха в мига, в който Джил и Лий минаха през вратата. Всъщност Джил изглеждаше доста весела, докато не видя лицата ни. Закова се на място. До нея Лий имаше доста мрачна физиономия. Мисля, че знаеше какво предстои.
Двамата с Еди забързахме напред, но не получихме шанс да говорим. Госпожа Уедърс веднага настоя да узнае къде са били. Вместо да се скрие, Джил си призна истината: двамата с Лий напуснали кампуса и отишли в Палм Спрингс. Тя внимаваше много Лий да не бъде обвинен в отвличане, като се кълнеше, че той не е знаел, че тя има право да напуска кампуса само с одобрението на членове на семейството. Потвърдих го, макар че на Лий нямаше да му се размине толкова лесно.
— Ще почакаш ли отвън? — попитах го учтиво. — Бих искала след малко да поговоря с теб насаме.
Лий понечи да се подчини и отправи към Джил извинителен поглед. Докосна леко ръката й за довиждане и се обърна, за да си върви. Спря го госпожа Уедърс.