Тя поклати глава и му се усмихна.
— Готова съм за предизвикателството.
— Е, ако имате нужда от нещо, ми кажете — рече той. — Сега ще се заема със задачите си. По-късно пак ще си поговорим.
От начина, по който я изпиваше с поглед, беше ясно, че това „ако имате нужда от нещо“ се отнасяше за Джил, а пламналото й лице показваше, че и тя го е разбрала. Усмихна му се отново, задържа за миг погледа му, сетне извърна срамежливо глава. Щях да го намеря за мило, ако не бе тревожната перспектива, която представляваше. Джил се намираше в училище, пълно с хора. И дума не можеше да става да излиза с някое от момчетата и такива като Мика изобщо не биваше да бъдат окуражавани. Еди не изглеждаше разтревожен от разиграващата се сценка, но ми се струваше, че това се дължи най-вече на притеснението му от Мика като цяло.
Мика ни призова за внимание и започна с представянето. Първата част включваше обща обиколка. Ние го следвахме навсякъде, в места с и без климатик, докато ни показваше важните сгради. Обясни ни графика на автобуса, докато пътувахме до западния кампус, който беше почти огледален образ на източния. Момичетата и момчетата можеха да си ходят на гости в съответните общежития, но спазвайки определени ограничения и той ни обясни правилата, което предизвика известно негодувание. Припомних си страховитата госпожа Уедърс и се изпълних с искрено съжаление към всяко момче, което се опита да наруши правилата й.
И двете общежития разполагаха със столова, в която всеки ученик можеше да се храни. Нашата група за запознаване с обстановката обядва още докато бяхме в западния кампус.
Мика се присъедини към моите „роднини“ и мен, като не спираше да разговаря с всеки от нас. Еди му отговаряше учтиво, кимаше и задаваше въпроси, но в очите му все още се долавяше смътна напрегнатост. Отначало Джил изглеждаше стеснителна, но след като Мика започна да се шегува с нея, накрая и тя се отпусна и започна да се държи по-топло с него.
Колко странно, помислих си, че Еди и Джил се приспособяват към тази ситуация по-лесно от мен. Бяха се озовали в странно обкръжение, сред различна раса, но въпреки това се намираха в позната за тях обстановка, като столови и шкафчета за лични вещи в коридорите. Веднага заиграха ролите си и изпълняваха правилата без никакви затруднения. Докато аз, макар да бях пропътувала половината свят и живяла къде ли не, не се чувствах на своя територия в среда, която за всички останали беше нещо най-обикновено.
Независимо от всичко, не ми отне много време да разбера как функционира училищният живот. Алхимиците бяха обучени да наблюдават и да се адаптират, и независимо, че училищният живот бе непознат за мен, бързо схванах до какво ще се свежда ежедневието ми. Не се страхувах да говоря с хората — бях свикнала да подемам разговори с непознат и да обяснявам защо не се вписвам в ситуацията. Но знаех, че за едно нещо трябва повече да се постарая.
— Чух, че семейството й ще се премести в Анкоридж. — Още не бяхме приключили с обяда по време на опознавателната обиколка. До мен седяха две момичета, деветокласнички, заети с клюки за тяхна приятелка, която днес не се била появила.
Очите на другото момиче се разшириха от ужас.
— Сериозно? Аз щях да умра, ако трябваше да се преместя там.
— Не зная — обадих се замислено, докато ровех из храната в чинията си. — При цялото това слънце тук и ултравиолетовите лъчи, Анкоридж направо ми звучи като място за дълголетници. Там няма да ти е нужен толкова слънцезащитен крем, така че ще е и по-евтино.
Мислех, че забележката ми е много остроумна, но като вдигнах глава, срещнах смаяните им погледи. От израженията им ставаше ясно, че според момичетата не бих могла да изтърся по-смахнат коментар.
— Предполагам, че не би трябвало да казвам всичко, което ми идва наум — промърморих на Еди. Бях свикнала да бъда пряма в общуването си с околните, но изведнъж ми хрумна, че едно просто: „Да бе, абсолютно!“ навярно щеше да е правилният отговор. Имах малко приятели на моята възраст и бях изгубила тренинг.
Еди ми се ухили.
— Не зная, сестричке. Ти си много забавна такава, каквато си. Продължавай все така.
След обяда групата ни се върна в централния кампус, където се разделихме, за да се срещнем със съветниците по учебната част и да планираме програмата си за отделните предмети. Когато седнахме с моята съветничка, весела млада жена на име Моли, не бях изненадана да видя, че алхимиците бяха изпратили учебното ми досие от някакво измислено училище в Южна Дакота. Отбелязаните в него учебни предмети отговаряха на тези, които бях изучавала при домашното си обучение.