— Имайки предвид оценките и тестовете ти, трябва да посещаваш класовете за напреднали по математика и английски — каза Моли. — Ако се справиш добре, после може да ти отпуснат кредит за колеж. — Жалко, че няма да имам шанс да отида в колеж, помислих си с въздишка. Тя прелисти няколко страници от досието ми. — Обаче не виждам някъде да са отбелязани чужди езици. Според изискванията на „Амбъруд“ всеки ученик трябва да изучава поне един чужд език.
Опа-а. Алхимиците се бяха издънили във фалшифицирането на данните ми. Всъщност съм учила няколко езика. Баща ми се постара да взимам уроци по езици още от най-ранна възраст, тъй като никога не се знаеше в коя част на света ще се озове даден алхимик. Прегледах списъка с чужди езици, изучавани в „Амбъруд“, и се поколебах, чудейки се дали да излъжа. След това реших, че всъщност не е нужно да уча отново спреженията и глаголните времена, които вече знаех.
— Вече владея всички изброени — казах на Моли.
Съветничката ме изгледа скептично.
— Всички? Тук са изброени пет езика.
Кимнах и добавих с надежда:
— Обаче съм учила само две години японски. Така че, предполагам, бих могла да обогатя познанията си по японски.
Явно Моли не ми повярва.
— Искаш ли да се явиш на тестове за владеене на езици?
И в крайна сметка прекарах остатъка от следобеда, трудейки се над тестовете за чужди езици. Не точно така си мечтаех да прекарам деня, но предположих, че по-късно това щеше да ми се отплати — тестовете бяха много лесни.
Когато три часа по-късно свърших с тестовете за петте езика, Моли ми каза да побързам, за да отида да пробвам униформата си. Повечето от другите новопостъпили ученици отдавна бяха приключили с това и Моли се тревожеше дали няма да изпуснем жената, която правеше пробите. Вървях забързано, но без да тичам, надолу по коридорите и едва не налетях на две момичета, завиващи зад ъгъла.
— О! — възкликнах, чувствайки се като пълна идиотка. — Съжалявам… Закъснявам за пробата…
Едно от момичетата се засмя добродушно. Беше с тъмна кожа, атлетична фигура и къдрава черна коса.
— Не се притеснявай — успокои ме. — Току-що минахме покрай стаята. Тя още е там.
Другото момиче имаше руса коса, малко по-светла от моята, вдигната високо на опашка. И двете излъчваха непринудената увереност на млади хора, които добре познават този свят. Това не бяха нови ученички.
— На госпожа Дилейни винаги и е нужно малко повече време за пробите, отколкото тя си мисли — заяви русото момиче с тон на познавач. — Всяка година това е… — Челюстта й увисна и думите й замряха на устните. — Къде… Къде си направи това?
Нямах представа за какво говори, но другото момиче също се вторачи в мен.
— Много е яко! Това ли е на мода тази година?
— Татуировката ти — обясни блондинката. Явно бе разбрала по изражението ми, че все още не разбирам. — Къде си я направи?
— О! Това ли? — Пръстите ми докоснаха разсеяно бузата ми. — В… хм, в Южна Дакота. Откъдето съм.
Двете момичета изглеждаха разочаровани.
— Явно затова никога не съм виждала такава — заключи тъмнокосото момиче. — Помислих, че в „Невърмор“ предлагат нещо ново.
— „Невърмор“? — попитах аз.
Момичетата се спогледаха мълчаливо и сякаш си казаха нещо.
— Ти си нова, нали? Как се казваш? — попита русокосата. — Аз съм Джулия. А това е Кристин.
— Сидни — представих се, все още озадачена.
Джулия отново се усмихна.
— Искаш ли да обядваме заедно в столовата на източния? Тогава ще ти обясним всичко.
— Всичко за какво? — продължавах да питам.
— Това е дълга история. Сега е по-добре да тръгваш, за да не изпуснеш Дилейни — додаде Кристин и понечи да си тръгне. — Тя остава до късно, но не прекалено.
Те си тръгнаха, а аз продължих по пътя си, — много по-бавно, — като се питах за какво беше всичко това. Дали току-що си бях намерила нови приятелки? Наистина не знаех как се възприемат такива неща в подобно училище, но цялата размяна на реплики ми се стори доста странна.
Когато влязох в пробната, госпожа Дилейни тъкмо си тръгваше.
— Кой размер си, скъпа? — попита тя, като ме видя на прага.
— Нула.
Появиха се различни дрехи: поли, панталони, блузи и пуловери. Съмнявах се, че пуловерите ще са ми нужни, освен ако някаква невиждана апокалиптична буря не връхлетеше Палм Спрингс. В „Амбъруд“ нямаше специално изискване поли или панталони да се носят. Трябваше само да се спазва общото предписание цветовете да са в тъмночервено, тъмносиво и бяло, което съчетание аз наистина харесвах.