— Мисля, че размерът ти е втори — цъкна госпожа Дилейни, докато ме наблюдаваше как закопчавам бялата блуза.
Пръстите ми замръзнаха по средата на закопчаването.
— Нося нулев размер.
— О, да, ще се побереш в него, но погледни дължината на ръкавите и полата. Мисля, че ще се чувстваш много по-удобно във втори размер. Пробвай тези. — Подаде ми нова купчина и се засмя. — Не се опечалявай толкова, момиче! Слаба си като вейка. — Потупа закръгления си корем. — В моите дрехи ще се поберат три като теб!
Въпреки протестите ми бях отпратена с цял наръч дрехи втори размер. Отправих се унило към стаята си, където заварих Джил да чете, легнала на леглото. Когато влязох, се надигна и седна.
— Хей, вече се чудех какво е станало с теб.
— Забавих се — отвърнах с въздишка. — По-добре ли се чувстваш?
— Да. Много. — Джил ме наблюдаваше, докато прибирах униформите си. — Ужасни са, нали? В академията „Свети Владимир“ нямахме униформи. Ще бъде много досадно всеки ден да носим едно и също. — Нямах желание да я осведомявам, че като алхимик така или иначе се налага да нося униформи.
— Кой размер ти дадоха? — попитах, за да сменя темата. Чувствах се като лакомник, заслужаващ наказание.
— Нулев.
Обзе ме пристъп на раздразнение, докато окачвах дрехите си в гардероба до нейните. В сравнение с нея се чувствах огромна. Как можеха всички тези морои да са толкова кльощави? Генетично? Или заради нисковъглехидратната кървава диета? А може би, защото всички бяха толкова високи. Но знаех едно: винаги, когато бях край тях, се чувствах безцветна и тромава и исках да ям по-малко.
Когато свърших с разопаковането на багажа, двете с Джил сравнихме учебните си програми. Не бе изненадващо, че заради различните класове, двете нямахме общи дисциплини. Единствената обща беше физическото възпитание, задължително за всички. Всеки срок учениците трябваше да се занимават с физкултура, тъй като спортът се смяташе за важна част от учебната подготовка. Може би щях да отслабна с няколко килограма и да се върна към нормалния си размер.
Джил се усмихна и ми върна програмата.
— Еди настоя да посещава нашия час по физическо, тъй като само там можем да сме заедно. Обаче нашият час по физическо съвпада с неговия по испански и не му разрешиха. Не мисля, че ще може да издържи цял ден в училището, без да е сигурен, че все още съм жива. О, и Мика ще е заедно с нас по физическо.
Отидох до леглото си, все още раздразнена заради униформите. Думите на Джил привлякоха вниманието ми.
— Хей, знаеш ли защо Еди се държи странно, когато е с Мика? Съквартирантката ми поклати глава.
— Не. Нямах възможност да го попитам, но аз също го забелязах, особено в първия момент. По-късно, докато ти правеше тестовете по езици, а ние чакахме за униформите, Еди сякаш се поуспокои малко. Но от време на време го улавям да му хвърля странни погледи.
— Не смяташ, че Мика е опасен, нали?
Джил сви рамене.
— На мен не ми изглежда опасен, но аз не съм пазител. Ако Еди мисли, че той представлява някаква заплаха, вярвам, че щеше да се държи по-различно. По-агресивно. Той просто изглежда нервен край Мика. Почти — но не съвсем — изплашен. А това е най-странното от всичко, защото пазителите никога не изглеждат изплашени. Не че Еди официално е пазител. Но ти знаеш какво искам да кажа.
— Да — отвърнах и се усмихнах въпреки вкиснатото ми настроение. Това сладко, бъбрещо създание малко ме развесели. — Какво искаш да кажеш с това, че Еди официално не е пазител? Той не е ли изпратен тук, за да те защитава?
— Да, така е — отвърна Джил, докато продължаваше да си играе с една от светлокестенявите си къдрици. — Но… Ами, малко е странно. Той се забърка в някакви неприятности с пазителите, задето помогна на Роуз и защото… Хм… Уби онзи морой.
— Той е убил мороя, който е нападнал Василиса, нали? — Това го бях разбрала по време на разпита ми.
— Да — кимна Джил, потънала в спомените си. — Беше самозащита… Е, и защита на Лиса, но всички бяха шокирани, че е убил морой. От пазителите не се очаква да правят това, но, както знаеш, от мороите също не се очаква да се нападат един друг. Както и да е, но той е временно отстранен. Никой не знае какво да прави с него. Когато аз… бях нападната, Еди помогна да ме защитят. По-късно Лиса заяви, че е глупаво да бездейства, когато може да бъде полезен. А като се има предвид, че зад нападението стояха морои, тя допълни, че всички трябва да свикнат с мисълта, че и мороите могат да бъдат врагове. Накрая Ханс, началникът на пазителите в двора, се съгласи да изпрати Еди тук с мен, но аз мисля, че официално Еди все още не е възстановен на длъжност, което е доста учудващо. — Джил бе изрекла цялата тази реч без пауза и сега спря, за да си поеме дъх.