— Е, сигурна съм, че всичко ще се уреди — казах, опитвайки се да прозвуча успокояващо. — А освен това той ще натрупа точки в своя полза, като запази една принцеса жива.
Джил ме изгледа остро.
— Аз не съм принцеса.
Смръщих вежди, докато се опитвах да си припомня засуканите закони на мороите.
— Принц или принцеса може да е само най-старшият в една кралска фамилия. И тъй като Василиса е кралица, титлата се прехвърля на теб, нали?
— Само на хартия — уточни Джил и отвърна поглед. Трудно ми беше да разгадая тона й — странна смесица от горчивина и съжаление. — На практика не съм принцеса. Аз съм само някоя, която по случайност е роднина на кралицата.
Майката на Джил за кратко е била любовница на Ерик Драгомир, бащата на Василиса, но дълги години е криела съществуването на Джил. Това се разкри едва наскоро, като аз изиграх немалка роля в подпомагането на Роуз да открие Джил. С всички издънки в живота ми, както и с възникналата спешна необходимост да се опази безопасността на Джил, не се бях замислила много как се е нагодила тя към новото си положение. Това трябва да е била сериозна промяна в начина й на живот.
— Сигурна съм, че си много повече от това — казах нежно. Питах се дали по време на тази мисия няма да се наложи да прекарвам голяма част от времето си в ролята на терапевт на Джил. Вероятността да утешавам вампир все още ми се струваше твърде непривична. — Искам да кажа, че ти очевидно си важна. Всички много се стараят, за да осигурят безопасността ти тук.
— Но дали е заради мен? — попита Джил. — Или за да помогнат на Лиса да остане на трона? Откакто се разбра, че сме сестри, тя почти не ми е проговорила.
Разговорът навлизаше в опасни води, в дълбоко лични отношения, с които наистина не знаех как да се оправям. Не можех да си се представя нито на мястото на Василиса, нито на това на Джил. Бях сигурна единствено, че цялата тази ситуация не е лесна за нито една от двете.
— Сигурна съм, че тя е загрижена за теб — заявих, макар че не бях напълно убедена. — Но вероятно и за нея е необичайно, особено след всички останали промени и в нейния живот. Дай й време. Като за начало първо се съсредоточи върху важните неща — да останеш тук и да си в безопасност.
— Права си — съгласи се Джил. Излегна се върху леглото си и се втренчи в тавана. — Изнервена съм заради утрешния ден, че ще съм сред всички тези хора, че през целия ден ще имам часове. Ами ако забележат? Какво ще стане, ако някой открие истината за мен?
— Ти се справи чудесно по време на опознавателната обиколка — уверих я. — Не показа зъбите си. Освен това, аз съм много добра, когато трябва да убедя другите, че не са видели това, което си мислят.
Благодарното изражение върху лицето й ми напомни за Зоуи и се почувствах неудобно. Приличаха си в толкова много отношения — срамежливи и несигурни — при все това безкрайно пламенни и отчаяно копнеещи да се докажат. Бях се опитала да защитя Зоуи и само се провалих в очите й. Да съм тук сега, с Джил, ме изпълваше с противоречиви чувства. В известна степен можех да се реванширам за това, което не бях успяла да сторя за Зоуи. Ала докато си го казвах, някакъв вътрешен глас не спираше да повтаря: „Джил не е твоя сестра. Тя е вампир. Това е работа.“
— Благодаря ти, Сидни. Радвам се, че си тук. — Тя се усмихна, а вината ме загриза още по-надълбоко. — Знаеш ли, аз малко завиждам на Ейдриън. Той смята, че в дома на Кларънс е адски отегчително, но на него не му се налага да се среща с нови хора или да свиква с ново училище. Само трябва да се мотае, да гледа телевизия, да играе билярд с Лий, да спи в… Звучи страхотно. — Тя въздъхна.
— Предполагам — подех, малко изненадана от изброяването на всички подробности. — Откъде знаеш толкова много? Говорила ли си… Говорила ли си с него, откакто си тръгнахме оттам? — Още докато го изричах, ми се стори невероятно. Нали бях с нея през по-голямата част от деня.