Усмивката й се скри и лицето й помръкна.
— О, не. Искам да кажа, че предполагам, че прави това. Спомена ми за някои от тези неща по-рано, това е всичко. Извинявай. Държа се мелодраматично и говоря несвързано. Благодаря ти, че ме изслуша… това наистина ме накара да се почувствам по-добре.
Усмихнах се сковано и не отвърнах нищо. Все още не можех да приема факта, че започвах да изпитвам толкова топли чувства към един вампир. Първо Роуз, сега Джил? Нямаше значение колко мила и лесна за харесване бе тя. Трябваше да запазя отношенията ни строго професионални, така че алхимиците да нямат основание да ме обвинят, че съм се привързала. Думите на Кийт отекнаха в главата ми: фенка на вампирите.
Това е нелепо, казах си. Няма нищо лошо в това да си мил с тези, които са ти поверени. Беше съвсем нормално и много далеч от това „да се сближиш твърде много“ с тях. Като пропъдих тревогите си, се съсредоточих в довършване на разопаковането и в мисли за пребиваването ми тук. Искрено се надявах утрешният ден да мине също така гладко, както бях уверила Джил, че ще бъде.
За съжаление не стана така.
Глава 6
Не можех да отрека, че денят започна чудесно.
Слънчевите лъчи струяха през прозорците и вече усещах горещината, макар да беше още рано сутринта. Избрах си най-лекия комплект дрехи от униформата: сива пола, която добре се съчетаваше с бялата блуза с къси ръкави.
В гимназията позволяваха „семпли бижута“, затова не свалих златното си кръстче. Косата ми обаче имаше един от трудните си дни, което изглежда щеше да се случва по-често при този нов климат. Искаше ми се да я вържа на опашка, също като Джил, но беше подстригана на твърде много пластове, за да стои добре. Докато оглеждах как се спускаше неравно върху раменете ми, се зачудих дали не е време да я оставя да порасне по-дълга.
След закуската, на която никой от нас почти нищо не хапна, се качихме на автобуса до централния кампус, който внезапно се изпълни с много хора. Само една трета от учениците спяха в общежитията, защото останалите бяха местни. Но днес всички бяха дошли. Джил почти не проговори по време на пътуването и като че ли отново й бе прилошало. Трудно ми бе да преценя, но си помислих, че е по-бледа от обикновено. Очите й бяха още по-зачервени, с тъмни кръгове под тях. Тази нощ се събудих само веднъж и видях, че спеше, затова не бях напълно сигурна какъв проблем я измъчва. Всъщност тези тъмни кръгове бяха първия недостатък, който забелязвах по кожата й, типична за мороите — безупречна и гладка, като порцелан. Нищо чудно, че можеше да спи до късно. Нямаше защо да си губи времето с пудрата и коректора за лице, които аз използвах.
С напредването на сутринта Джил не преставаше да хапе устни и да се оглежда тревожно. Може би просто бе нервна, защото се бе потопила в свят, изцяло населен с хора. Не изглеждаше притеснена от намирането на класните стаи или първите занятия. Но това бяха неща, които мен все още малко ме плашеха. Просто влизай от един час в друг, казах си аз. Само това се иска от теб.
Първият ми час беше по антична история. Еди също се появи в класната стая и почти налетя върху мен, като ме видя.
— Тя добре ли е? Видя ли я?
— Е, ние сме в една стая, така че няма как да не я видя. — Седнахме на съседни чинове. Усмихнах се на Еди. — Успокой се. Тя е добре. Изглежда леко изнервена, но напълно я разбирам.
Той кимна, но все още изглеждаше неуверен. После насочи цялото си внимание към предната част на стаята, където се появи учителката, но безпокойството на Еди не се стопи, все едно едва се сдържаше да не скочи и да изтича да провери какво става с Джил.
— Добре дошли, добре дошли. — Преподавателката беше жена, прехвърлила четирийсетте, с прошарена, права черна коса и достатъчно нервна, за да се конкурират с Еди. Съдейки по гигантската чаша с кафе в ръката й, не бе трудно да се досетя защо. Освен това ме обзе завист. И на мен ми се искаше да ни позволяват да си носим напитки в час — особено след като в столовата към общежитието не се сервираше кафе. Не знаех как ще оцелея през следващите няколко месеца с толкова дни без кофеин. Целият тоалет на учителката издаваше слабостта й към карираните десени.
— Аз съм госпожа Теруилиджър, вашият знаменит водач в прекрасното пътуване, каквото представлява античната история. — Говореше с напевен, превзет глас, който накара неколцина от съучениците ми да се изкискат приглушено. Посочи към млад мъж, седнал зад нея, близо до голямото бюро. Той наблюдаваше класа с отегчено изражение, но живна, когато тя го посочи. — А това е Трей, моят помощник-водач, когото вярвам, че някои от вас познават. Трей е мой стажант, така че в повечето случаи просто ще се спотайва из ъглите и ще попълва документацията. Ала вие трябва да сте мили с него, тъй като той ще въвежда бележките ви в моя компютър.