Трей махна леко с ръка и се ухили на някои от приятелите си. Имаше силно загоряла от слънцето кожа и черна коса, чиято дължина бе донякъде предизвикателство към правилата за обличане. Прилежно изгладената униформа на „Амбъруд“ му придаваше делови вид, но палавите пламъчета в тъмните му очи ме караха да мисля, че не приемаше особено на сериозно ролята си.
— И така — продължи госпожа Теруилиджър, — историята е важна, защото тя ни учи за миналото. А познанието за миналото ще ни помогне да разберем настоящето, така че да съумеете да направите обосновани решения за бъдещето.
Тя замълча драматично, за да ни даде възможност да осмислим думите й. След като се убеди, че сме изпълнени със страхопочитание, нашата учителка приближи към лаптопа, свързан с прожекционен екран. Натисна няколко клавиша и върху екрана в предната част на стаята се появи изображението на сграда с бели колони.
— Сега, може ли някой да ми каже какво е това?
— Храм? — провикна се един от учениците.
— Много добре, господин…?
— Робинсън — отвърна момчето.
Госпожа Теруилиджър взе един клипборд и прегледа списъка.
— А, ето ви. Робинсън. Стефани.
— Стефан — поправи я момчето и се изчерви, когато неколцина от приятелите му се изкискаха.
Госпожа Теруилиджър бутна очилата на носа си и присви очи.
— Правилно. И слава богу. Тъкмо си мислех колко ли труден трябва да е животът ви с такова име. Извинете ме. Счупих очилата си при един нелеп инцидент по време на крикет миналия уикенд и днес бях принудена да си взема старите. И така. Стефан, а не Стефани, ти си прав. Това е храм. Може ли да бъдеш по-точен?
Стефан поклати глава.
— Може ли някой друг да внесе по-голяма яснота?
След като думите на госпожа Теруилиджър бяха посрещнати от мълчание, аз поех дълбоко дъх и вдигнах ръка. Беше време да разбера какво е да си истински ученик. Тя кимна към мен.
— Това е Партенонът, госпожо.
— Определено е той — отвърна тя. — А вашето име е?
— Сидни.
— Сидни… — Тя провери клипборда и вдигна учудено глава. — Сидни Мелбърн? Боже мой. Не говорите като австралийка.
— Сидни Мелроуз, госпожо — поправих я аз.
Госпожа Теруилиджър се намръщи и подаде клипборда на Трей, който явно смяташе, че името ми е най-забавното нещо на земята.
— Я се заемете вие, господин Хуарес. Младите ви очи са по-силни от моите. Ако продължа по същия начин, ще превърна момчетата в момичета, а съвършено милите млади дами в потомки на престъпници. Така… — Госпожа Теруилиджър се съсредоточи отново върху мен. — Партенонът. Знаете ли нещо за него?
Останалите ме наблюдаваха най-вече с приятелско любопитство, но аз все още усещах напрежението от това, да бъда център на внимание.
— Той е част от Акропола, госпожо — отвърнах, приковала поглед в преподавателката. — В Атина. Построен е през пети век преди Христа.
— Не е нужно да се обръщате към мен с „госпожо“ — осведоми ме госпожа Теруилиджър. — Макар че е освежаващо да получиш малко уважение за разнообразие. Брилянтен отговор.
Огледа останалата част от класната стая.
— А сега ми отговорете на един въпрос. Защо, за бога, ще се интересуваме от Атина или нещо, което се е случило преди 2500 години? Защо това има значение за нас днес?
Отново се възцари мълчание, последвано от блуждаещи погледи. Когато непоносимата тишина сякаш се проточи с часове, аз отново вдигнах ръка. Госпожа Теруилиджър не ме забеляза и погледна към Трей, който бе отпуснал крака върху бюрото на учителката. Младежът тутакси свали крака и се изправи.
— Господин Хуарес — рече госпожа Теруилиджър, — време е да заслужите заплатата си. Миналата година сте го учили. Можете ли да ни кажете защо събитията в древна Атина са от значение за нас днес? Ако не можете, ще съм принудена отново да се обърна към госпожица Мелбърн. Тя явно знае отговора и си помислете само колко засрамващо ще е това за вас.
Погледът на Трей се стрелна към мен, сетне се върна отново към учителката.
— Името й е Мелроуз, а не Мелбърн. И основите на демокрацията са положени в Атина през шести век. Много от тогавашните закони и днес оказват влияние върху нашето законодателство.