Госпожа Теруилиджър притисна с драматичен жест ръка към сърцето си.
— О, значи все пак сте внимавали по време на часовете миналата година! Е, почти. Датата ви е невярна. — Погледът й се насочи към мен. — Обзалагам се, че знаете кога точно са положени основите на демокрацията в Атина.
— През пети век — отвърнах незабавно.
Това ми спечели усмивка от преподавателката и кръвнишки поглед от Трей. Останалата част от часа продължи по същия начин. Госпожа Теруилиджър продължи да изрежда с превзетия си маниер имената на важните места и периоди от историята, които щяхме да изучаваме по-подробно. Установих, че мога да отговоря на всеки зададен от нея въпрос. Част от мен ми казваше, че би трябвало да се сдържам, но не можех да се овладея. Ако никой не знаеше отговора, аз се чувствах задължена да го кажа. И всеки път, когато госпожа Теруилиджър попиташе: „Трей, знаеш ли това?“, аз потръпвах. Наистина не желаех да си спечелвам врагове още през първия си ден. Докато говорех, останалите ученици ме наблюдаваха с любопитство, което малко ме смущаваше. Видях също, че неколцина от тях си разменяха многозначителни погледи всеки път, когато отговарях, сякаш знаеха някаква тайна, неизвестна на мен. Това ме притесняваше много повече, отколкото явното раздразнение на Трей. Да не би да мислеха, че се фукам? Не познавах отношенията между учениците тук, за да определя кое е нормално и кое не. Все пак това бе училище, в което всички си съперничеха в демонстрирането на знания. Така че не би трябвало да е лошо да си образован, нали?
Госпожа Теруилиджър ни даде за домашно да прочетем първите две глави от учебника по история. Останалите изпъшкаха, но аз бях въодушевена. Обичах историята, особено история на изкуството и архитектурата. Моето домашно обучение беше всеобхватно и напредничаво, но този конкретен предмет не беше от тези, на които баща ми смяташе, че трябва да се отделя много време. Трябваше да го изучавам през свободното си време и перспективата, че сега ще посещавам часове, чиято единствена цел бе да науча всичко за този предмет, и че знанията ми ще бъдат оценени — поне от учителя ми — беше едновременно смайващо и прекрасно.
След това с Еди се разделихме и аз поех към кабинета по химия за напреднали. Докато чаках началото на часа, Трей се плъзна на седалката до мен.
— И така, госпожице Мелбърн — поде, имитирайки гласа на госпожа Теруилиджър. — Кога ще започнете да водите собствен клас?
Съжалявах, че госпожа Теруилиджър се бе заяждала с него, ала тонът му никак не ми се понрави.
— Действително ли си решил да посещаваш сериозно този предмет? Или само възнамеряваш да се мотаеш наоколо и да се правиш, че помагаш на учителя?
Думите ми извикаха усмивка на лицето му.
— О, за съжаление съм в този клас. Миналата година бях най-добрият ученик на госпожа Преподавателката. А ако и по химия си толкова добра, колкото по история, ще те избера за свой партньор при лабораторните упражнения. Така ще си изкарам целия срок без усилие.
Химията бе много важна част от работата на алхимиците и се съмнявах, че имаше нещо, което да не знаех по този предмет. Алхимиците се бяха появили в средните векове като „учени магьосници“, опитващи се да получат злато от олово. След тези свои ранни опити започнали да изучават специалните свойства на вампирската кръв и как тя си взаимодейства с други вещества. Впоследствие дейността им се разширила и се посветили на мисията да държат вампирите и хората отделно един от друг. По-ранните им постижения и сегашната ни работа с вампирската кръв, превръщаха химията в един от основните предмети в образованието ми. Получих първия си химически комплект, когато бях на шест години. Докато другите деца упражняваха азбуката, баща ми ме мъчеше с понятия като киселини и основи.
Нямаше как да призная всичко това на Трей, затова извърнах поглед и небрежно отметнах кичура от челото си.
— Горе-долу съм добре.
Погледът му се плъзна към бузата ми и по лицето му се изписа разбиране.
— А, сега разбирам.
— Какво разбираш? — попитах.
Той посочи към лицето ми.
— Татуировката ти. Всичко е заради това, нали?
Разбрах, че като съм отметнала косата си, неволно съм открила златната лилия.
— Какво искаш да кажеш? — продължих да разпитвам.
— Няма защо да се правиш на скромна пред мен — заяви той и завъртя тъмните си очи. — Разкрих те. На мен ми прилича на измама, но предполагам, че на никого не му пука за почтеността. Макар че е доста смело да си го изрисуваш на лицето. Това е против дрескода. Не че това е спряло някого.