— Джил Мелроуз — рече секретарката и кимна. — Беше изпратена в стаята си.
— Изпратена в стаята си? — възкликнах. — Какво означава това?
— Не съм упълномощена да отговоря. Доста мелодраматично, нали?
Раздразнена и по-объркана от всякога, влязох в кабинета на Моли, опитвайки се да се успокоя с мисълта, че дори отсъствието на Джил да е загадка, поне бе наложено от училищната управа. Моли ми каза, че мога да посещавам друг предмет по мой избор или да се заема с независимо изследване вместо изучаване на чужд език, ако намеря учител, който да е съгласен да ме ръководи. Хрумна ми една идея.
— Може ли утре пак да поговорим? — попитах. — Първо трябва да се посъветвам с някого.
— Разбира се — съгласи се Моли. — само решавай по-бързо. Сега можеш да се върнеш в стаята си, но не можем да те оставим всеки ден по това време да се мотаеш безцелно.
Уверих я, че много скоро ще й дам отговор и се запътих към общежитието. Автобусът не пътуваше много често по време на часовете, затова извървях разстоянието пеша. Отне ми петнайсет минути, но в тази жега ми се стори два пъти по-дълго. Когато най-сетне влязох в нашата стая, ме заля вълна на огромно облекчение. Джил беше там, сякаш нищо необичайно не се бе случило.
— Добре ли си?
Тя лежеше върху леглото и отново четеше книгата си. Погледна ме мрачно.
— Да. Горе-долу.
Седнах върху леглото си и изритах обувките си.
— Какво се е случило? Паникьосах се, когато не те видях в часа по физическо. Ако Еди знаеше…
Джил се изправи рязко.
— Не, не казвай на Еди. Ще откачи.
— Добре, добре. Но ми обясни какво се случи. Казаха ми, че си била изпратена в стаята си, така ли е?
— Да. — Джил се нацупи. — Защото ме изхвърлиха от първия ми час.
Изумих се. Не си представях, че сладката, срамежлива Джил би могла да стори нещо, което да предизвика изгонването й. О, господи! Дано не е ухапала някого. Аз бях тази, за която всички очакваха да има затруднения да се впише в училищния живот. Джил не би трябвало да има проблеми.
— Защо те изгониха?
Джил въздъхна.
— Защото имам махмурлук.
Сега вече съвсем онемях.
— Какво?
— Беше ми лошо. Госпожа Чан — учителката ми — само ме погледна и заяви, че от километър различава махмурлията. Изпрати ме в канцеларията за нарушаване на училищните правила. Казах им, че просто ми е лошо, но тя продължи да настоява, че знае. Най-накрая директорката заяви, че тъй като няма начин да се докаже защо ми е зле, няма да бъда наказана, но нямам право да присъствам в останалите часове. Трябвало да остана до края на деня в стаята си.
— Това е… Това е идиотско! — Скочих на крака и закрачих из стаята. Сега, след като се възстанових от първоначалното си смайване, бях обхваната от гняв. — Бях с теб през изминалата нощ. Ти спа тук. Би трябвало да знам. Веднъж се събудих, а ти спеше непробудно. От къде на къде госпожа Чан може да отправя подобни обвинения? Та тя няма никакво доказателство! Нито пък училищното ръководство. Те нямат право да те гонят от час. Още сега ще отида при директорката! Не, ще отида да поговоря с Кийт и алхимиците ще накарат нашите „родители“ да се оплачат.
— Не, почакай, Сидни. — Съквартирантката ми скочи от леглото и се вкопчи в ръката ми, сякаш се боеше да не изхвърча веднага от стаята. — Моля те, недей. Не се занимавай с това. Не искам да причинявам повече неприятности. Няма да ми напишат забележка за лошо поведение, защото всъщност не съм наказана.
— Но изоставаш с часовете — възразих. — Това е достатъчно наказание.
Джил поклати глава. Очите и бяха разширени и осъзнах, че тя се страхува, но нямах представа защо не искаше да ми каже. В случая тя беше жертвата.
— Не, всичко е наред. Ще наваксам с уроците. Няма да има дълготрайни последствия. Моля те, не прави от мухата слон. Другите учители ще решат, че просто съм била болна. Вероятно дори няма да узнаят за обвиненията.
— Да, но не е правилно — възмутих се. — Мога да направя нещо по въпроса. Нали затова съм тук, за да ти помагам.
— Не — повтори Джил упорито. — Моля те, забрави за случилото се. Но ако наистина искаш да помогнеш… — Тя извърна очи.
— Какво? — попитах, все още изпълнена с праведен гняв. — Какво искаш? Само кажи.