Джил вдигна глава.
— Искам… Искам да ме заведеш при Ейдриън.
Глава 7
— Ейдриън? — изненадах се. — Какво общо има той с всичко това?
Джил само поклати глава и ме погледна умолително.
— Моля те, само ме заведи при него.
— Но ние ще ходим там след два дни за захранването ти.
— Зная — рече Джил. — Но трябва да го видя още сега. Той е единственият, който ще разбере.
Трудно ми беше да го повярвам.
— Да не би да казваш, че аз не бих те разбрала? Или че Еди не би разбрал?
Тя изпъшка.
— Не можеш да кажеш на Еди. Той ще откачи.
Опитах се да не се мръщя, докато обмислях ситуацията. Защо Джил искаше да види Ейдриън след тази нейна издънка в училището? Ейдриън не можеше да направи нещо, което и аз да не мога. Като алхимик имах възможност да подам оплакване. Дали Джил не искаше просто морална подкрепа? Припомних си как прегърна Ейдриън за довиждане и внезапно се запитах дали не е влюбена в него. Защото със сигурност, ако Джил се нуждаеше от нечия защита, то Еди би бил най-добрият избор. Но дали наистина бе така? Еди най-вероятно щеше да побеснее и да изпотроши училищната канцелария. Май беше по-добре да не му казваме за случилото се.
— Добре — кимнах накрая. — Да вървим.
Отидох да се подпиша в дневника, че излизаме извън кампуса, за което се наложи да прибягна до малка лъжа. Госпожа Уедърс побърза да изтъкне, че Джил е наказана да пази стаята си до края на деня. Но аз не по-малко забързано изтъкнах, че часовете вече почти бяха свършили, което означаваше, че формално училищният ден почти бе приключил. Госпожа Уедърс не можа да обори логиката ми, но въпреки това ни накара да изчакаме още десет минути, докато бие последният звънец. Джил седеше там и потрепваше нетърпеливо с крак по стола.
Пропътувахме половин час през хълмовете към имението на Кларънс, почти без да проговорим. Наистина не знаех как да подема безобиден разговор. „Как мина първият ден в училище?“ едва ли бе най-удачният въпрос. При все това, щом се замислях за случилото се, още повече се ядосвах. Не можех да повярвам, че някой учител ще има безочието да обвини Джил в пиянство и махмурлук. Нямаше начин да се докаже нещо подобно, а освен това човек трябваше да прекара само пет минути с нея, за да разбере, че подобно провинение е пълен абсурд.
Вратата ни отвори жена на средна възраст. Казваше се Дороти, икономка и захранваща на Кларънс. Дороти беше мила, макар и малко разсеяна, облечена в колосана сива рокля с висока якичка, която скриваше белезите от ухапвания по врата й. Усмихнах й се с професионална сдържаност, ала вътрешно потреперих при мисълта каква бе тя. Как може някой да прави подобно нещо? Как може да дава доброволно кръвта си? Стомахът ми се преобърна и аз се постарах да стоя по-далеч от нея. Не исках дори по невнимание да докосна ръката й, докато минавах покрай нея.
Дороти ни съпроводи до стаята, в която бяхме вчера. Нямаше и следа от Кларънс, но Ейдриън се бе излегнал на плюшения зелен диван и гледаше телевизора, който последния път съвсем разумно бе скрит в дървен шкаф с инкрустации. Дороти се извини и затвори високата врата след себе си.
— Е, това е много мила изненада — рече той и ни огледа. Джил се бе преоблякла в обичайните си дрехи, след като бе изпратена в изолация в стаята си, но аз все още бях с униформените блуза и пола на „Амбъруд“. — Сейдж, не се ли изисква от вас да носите униформи? Това тук ми прилича на обичайните ти дрехи.
— Много умно — процедих, но се въздържах да завъртя очи.
Ейдриън насмешливо ми се поклони.
— Внимавай. Почти се усмихна. — Протегна се към бутилката с коняк, оставена на масичката до него. Около нея бяха подредени малки чаши и той си наля щедра доза в едната от тях. — Вие, момичета, искате ли по едно?
— Но още е средата на деня — удивих се аз, невярваща на ушите си. Не че всъщност имаше кой знае какво значение кое време на деня беше.
— Измъчва ме дяволски силно главоболие — оплака се той и вдигна подигравателно чашата си за наздравица. — Само това може да ме излекува.
— Ейдриън, трябва да поговоря с теб — каза Джил настойчиво.
Той я изгледа и шеговитата му усмивка се изтри от лицето му.
— Какво не е наред, сладкишче?
Джил ме погледна притеснено.
— Нали няма да възразиш, ако…
Досетих се какво искаше да каже, но се постарах да не се издам колко ме дразнят всичките тези техни тайни.