— Разбира се. Аз просто… Просто отново ще изляза навън. — Никак не ми харесваше да бъда прогонена, но нямаше да бродя между стените на старата къща. Предпочитах горещината отвън.
Още не се бях отдалечила надолу по коридора, когато някой се изпречи на пътя ми. Извиках приглушено и едва не подскочих три метра във въздуха. След един забързан удар на сърцето ми осъзнах, че беше Лий, — не че това ми подейства особено успокоително. Без значение колко привидно приятелски бяха отношенията ми с тази група, старите ми защитни реакции се пробудиха, когато се озовах насаме с нов вампир. Сблъсъкът ми с него не ми помогна особено, тъй като мозъкът ми крещеше: нападение! Макар че Лий просто стоеше неподвижно и се взираше в мен. От изражението на лицето му се разбираше, че той бе не по-малко изненадан да ме види в дома си, — въпреки че навярно не изглеждаше притеснен колкото мен.
— Сидни? — попита мороят. — Какво правиш тук?
Само за миг страхът ми се превърна в смущение, сякаш ме бяха заловили да дебна наоколо.
— О… Дойдох с Джил. Тя преживя доста тежък ден и имаше нужда да поговори с Ейдриън. Исках да ги оставя насаме и просто… Ами, смятах да изляза навън.
Объркването на Лий се замени с усмивка.
— Не е нужно да го правиш. Ела с мен, тъкмо се канех да похапна нещо в кухнята. — Ужасът навярно се бе изписал върху лицето ми, защото той се засмя.
— Няма да е от човек.
Изчервих се и тръгнах до него.
— Извинявай — смотолевих. — Инстинкт.
— Няма проблем. Знаеш ли, вие алхимиците сте доста нервни.
— Да — засмях се смутено. — Зная.
— Винаги съм искал да се запозная с някой от вас, но вие определено не сте такива, каквито очаквах. — Отвори вратата към просторна кухня. Останалата част от къщата може да беше стара и мрачна, но това помещение бе светло и съвсем модерно. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти призная, че ти въобще не си толкова лоша като Кийт. Той беше тук по-рано през деня и беше толкова нервен, че буквално не спираше да се озърта през рамо. — Лий млъкна и се замисли. — Струва ми се, че се държеше така, защото Ейдриън не спираше да се смее като луд на всички онези стари черно-бели филми, които гледаше.
Рязко се приковах на място.
— Кийт е бил тук… днес? За какво?
— Трябва да попиташ баща ми, защото той говори най-много с него. — Лий отвори хладилника и извади кутия кока-кола. — Искаш ли кола?
— Аз… Ъ-ъ, не. Прекалено много захар има в нея.
Той грабна друга кутия.
— Искаш ли диетична?
Поколебах се за миг, преди да я поема.
— Разбира се. Благодаря. — Нямах намерение да ям или пия нещо в тази къща, но кутията с диетична кола ми се струваше достатъчно безопасна. Беше запечатана и явно бе купена от хранителен магазин за хора, а не приготвена в някой вампирски казан. Отворих кутията и отпих една глътка, докато в главата ми препускаха най-различни мисли.
— Искаш да кажеш, че нямаш представа за какво е идвал?
— Ъ? — Лий добави една ябълка към менюто си и се настани на стола до плота. — А, за Кийт ли питаш? Не. Но ако трябва да гадая, може би е било заради мен. Сякаш се опитва да разбере дали ще остана тук или не. — Отхапа от ябълката, а аз се зачудих дали острите и удължени кучешки зъби не му пречат.
— Той просто обича да си изяснява докрай всички факти — заявих подчертано сдържано. Колкото и да не харесвах Кийт, все пак смятах, че ние, хората, трябва да поддържаме единен човешки фронт. И освен това не лъжех. Бях съвсем сигурна, че Кийт се чувстваше разстроен да узнае, че има още един морой на „неговата“ територия и сега искаше да се увери, че държи ситуацията под контрол. Добрата работа на алхимика действително беше част от това, но в случая се касаеше най-вече за уязвената гордост на Кийт.
Лий изглежда не се трогваше много от това и продължаваше да дъвче ябълката си, макар да усещах върху себе си изпитателния му поглед.
— Каза, че Джил е имала лош ден. Всичко наред ли е?
— Да, така мисля. Искам да кажа, че не зная. Дори не съм сигурна как се е объркало всичко. По някаква причина тя искаше да види Ейдриън. Може би той ще успее да помогне.
— Той е морой — заяви Лий прагматично. — Може би е нещо, което само той би могъл да разбере, нещо, което вие двамата с Еди не можете. Не се обиждай.
— Не се обиждам. — Беше съвсем естествено двете с Джил да имаме явни различия — в края на краищата аз бях човек, а тя вампир. Не бихме могли да сме по-различни, а и всъщност аз предпочитах да е така. — Ти посещаваш колеж… в Лос Анджелис, нали? Училище за хора? — Това не беше някакво изключение за мороите. Понякога живееха в строго затворени свои общности; понякога се опитваха да се впишат в големите човешки фалове.