Лий кимна.
— Да. Отначало и на мен ми беше трудно. Имам предвид, че дори и останалите да не знаят, че си вампир… Ами, винаги съществува това особено усещане, че си различен. Накрая се приспособих… Но отлично зная през какво преминава тя.
— Бедната Джил — промълвих, внезапно осъзнала, че съм подходила изцяло погрешно към тази ситуация. По-голямата част от усилията ми бяха съсредоточени върху несправедливото обвинение на учителката, че неразположението на Джил се дължи на пиянство. А би трябвало на първо място да се опитам да разбера защо се е чувствала зле. Притеснението от тази нова промяна в живота й сигурно бе изиграло значителна роля. Потисках собствената си неловкост, като се опитвах да създам приятелства и да разбера правилата в училището, но аз поне си имах работа с представители на собствената си раса. — Наистина не се замислих през какво е принудена да премине.
— Искаш ли да поговоря с нея? — попита Лий и остави огризката от ябълката настрани. — Макар да не съм сигурен дали мога да споделя особено мъдър опит с нея.
— Всичко може да помогне — уверих го искрено.
Помежду ни се възцари тишина и аз започнах да се чувствам неловко. Лий изглеждаше много приятелски настроен, но старите ми страхове бяха насадени твърде надълбоко. Част от мен усещаше, че той не толкова иска да ме опознае, колкото да ме изучи. Алхимиците явно бяха новост за него.
— Имаш ли нещо против да те попитам… за татуировката? Тя ти дава специални сили, нали?
Това почти повтаряше разговора в училището, само дето Лий знаеше истината. Докоснах разсеяно бузата си.
— Всъщност не са точно сили. В нея се съдържа внушение, което не ни позволява да говорим за работата си. Но що се отнася до останалото — не съм нищо специално.
— Невероятно — промърмори той. Извърнах се смутено, като се опитах с небрежен жест да закрия лицето си с кичур коса.
Точно в този миг Ейдриън надникна в кухнята. Цялото му предишно веселие се бе изпарило.
— А, ето къде сте били. Може ли за секунда да поговорим насаме?
Въпросът бе насочен към мен и Лий тутакси скочи.
— Ще последвам примера ти — каза ми.
— Джил още ли е в кабинета? — Ейдриън кимна, а Лий ме погледна въпросително. — Искаш ли да…?
Кимнах.
— Би било страхотно. Благодаря ти.
Лий излезе, а Ейдриън ме изгледа любопитно.
— Какво означаваше всичко това?
— О, помислихме, че Лий може да помогне на Джил с проблемите й — обясних. — След като и той има подобни.
— Проблеми?
— Да, нали се сещаш. Да се приспособи към живота сред хората.
— О! — промълви Ейдриън. Извади пакет цигари и за мое пълно изумление запали направо пред мен. — Това… да, предполагам, че идеята е добра. Но не за това исках да поговорим. Искам от теб да ме измъкнеш от това място.
Изумих се. Не ставаше дума за Джил?
— От Палм Спрингс? — попитах.
— Не! От това място. — Махна с ръка наоколо. — Прилича ми на старчески дом! В момента Кларънс си подремва, а вечеря всеки ден точно в пет. Толкова е отегчително.
— Но ти си тук само от два дни.
— И това е повече от достатъчно. Единственото, което ме поддържа жив, е че той държи значителен запас от алкохолни напитки под ръка. Но ако продължавам с това темпо, до края на уикенда ще съм го пресушил до капка. Исусе Христе, направо ми иде да се закатеря по стените. — Погледът му падна върху кръста на шията ми. — О, извини ме. Не исках да обидя Христос.
Все още бях смаяна от неочакваната тема на разговора, за да се почувствам особено обидена.
— Ами Лий? Той също е тук, нали?
— Да — съгласи се Ейдриън. — Понякога. Но той е зает с… По дяволите, нямам представа с какво. Училищни работи. Утре се връща в Лос Анджелис и ми предстои още една досадна вечер. Освен това… — Огледа се заговорнически. — Лий е приятен, но той не е… Ами той не си пада много по забавленията. Не е като мен.
— Това може да е за добро — изтъкнах аз.
— Ако обичаш, Сейдж. Без лекции по морал. И, хей, както казах, много го харесвам, но той не прекарва толкова време тук. А когато го прави, се занимава със себе си. Постоянно се гледа в огледалото, дори повече от мен. Онзи ден го чух да се тревожи за един сив косъм.