— Ъ, да. — Направо не можех да повярвам. — Класическо изкуство и архитектура. Бих се радвала да ги изуча по-задълбочено.
Този път преподавателката изглеждаше впечатлена.
— Наистина ли? Изглежда сме идеалната двойка. Е, почти. Жалко, че не знаете латински.
— Ами… — Извърнах очи. — Аз, хм, всъщност… мога да чета на латински. — Дръзнах да я погледна. Тя изглеждаше не толкова впечатлена, колкото слисана.
— Добре тогава. Какво ще кажете за това? — Поклати унило глава. — Не смея да ви питам за древногръцкия. — Звънецът удари. — Сега вървете и си седнете на мястото, а след часовете елате при мен. През последния час се занимавам с планиране и попълване на нужната документация.
Върнах се на чина си и получих от Еди първото окуражително потупване.
— Добре свършена работа. Вече направо няма нужда да посещаваш часовете. Разбира се, ако тя разбере, че си добра по латински, може да се окаже по-лошо от един обикновен час.
— Харесвам латинския — заявих напълно сериозно. — Забавен е.
Еди поклати глава и добави много тихо:
— Не мога да повярвам, че смяташ нас за странни създания.
Коментарите, които Трей изрече по мой адрес през следващия час, не бяха толкова ласкателни.
— Брей, ти наистина завъртя Теруилиджър на малкото си пръстче. — После посочи с кимване към учителката ни по химия. — Няма ли да й признаеш, че през свободното си време разбиваш атоми? Или че имаш ядрен реактор в стаята си?
— Няма нищо лошо в това да… — Млъкнах насред фразата, неуверена какво да кажа. Едва не изрекох „да си умен“. Щеше да прозвучи прекалено егоцентрично. — Няма нищо лошо в това да имаш повече знания — изрекох накрая.
— Разбира се — съгласи се той. — Ако знанията са нормално придобити.
Припомних си вчерашния ни налудничав разговор с Кристин и Джулия. Понеже трябваше да заведа Джил при Ейдриън, пропуснах срещата, на която щяхме да учим заедно и не можах да задам въпросите си за татуировките. Все пак поне знаех на какво се дължи неприязънта на Трей, макар да ми се струваше абсурдно. Никой друг в училище не бе споменал, че татуировката ми е специална, но… Неколцина ученици бяха дошли да ме питат къде съм си я направила. Останаха разочаровани, когато им казах Южна Дакота.
— Виж, не зная откъде се е разпространил този слух, че татуировката ми ме прави по-умна, но ако и ти го мислиш, ами… Грешиш. Това е просто татуировка.
— Да, но е златна. — Не се предаваше той.
— И какво? Това е просто специално мастило. Не проумявам защо си мислите, че има някакви вълшебни свойства. Кой вярва в подобни неща?
Той изсумтя раздразнено.
— Половината училище вярва. Тогава как така си толкова умна?
Толкова ли бях изключителна, когато ставаше дума за научни познания, че хората да прибягват до свръхестествени обяснения? Затова му сервирах обичайния си отговор.
— Обучавала съм се вкъщи.
— О! — рече Трей замислено. — Това обяснява доста неща.
Въздъхнах.
— Обаче се обзалагам, че домашната ти подготовка не е включвала физическо възпитание — додаде той. — Как смяташ да покриеш норматива по спортните дисциплини?
— Не зная. Не съм мислила за това — отвърнах, донякъде притеснено. Бих могла да се справя с предметите, които се изучаваха в „Амбъруд“ и на сън. Но със спорта? Не беше много ясно.
— Е, не е зле да решиш по-бързо, защото нямаш време. Не се тревожи толкова — смили се над мен Трей. — Може би вместо физкултурата ще ти позволят да организираш някой клуб по латински.
— Какво искаш да кажеш? — напуших се, възмутена от тона му. — Достатъчно съм спортувала.
Той сви рамене.
— Щом казваш. Не ми се струваш много спортна натура. Изглеждаш твърде… прилежна.
Не бях съвсем сигурна дали беше комплимент или обида.
— А ти какво спортуваш?
Той вирна решително брадичка, явно много доволен от себе си.
— Футбол. Спорт за истински мъже.
Едно момче, седящо наблизо, го чу и се обърна, за да го изгледа.
— Много е лошо, Хуарес, че не успя да станеш куотърбек. Малко ти оставаше да се класираш миналата година. Изглежда ще завършиш, без да си реализирал някоя от мечтите си.
Мислех си, че Трей не ме харесва, но когато насочи вниманието си към другото момче, все едно че температурата спадна с десет градуса. В този момент осъзнах, че на Трей просто му харесваше да ме дразни. Но този другия? Него открито го презираше.